— И аз съм на същото мнение — съгласява се Маги. — И най-вероятно ще си го върне. Винаги съм смятала, че Себастиан е от онези мъже, които само използват жените. Та сега сигурно ще се върне при Лали заради парите й.
— Той си има предостатъчно свои — изтъквам.
— Няма значение. По природа си е използвач! — отсича Маги.
И докато приятелката ми продължава да бърбори, аз прекарвам останалата част от пътуването с таксито в размисли за човешките взаимоотношения. Сигурно трябва да има такова нещо като „истинска“ любов. От друга страна, съществува и огромен процент „фалшива“ любов. Вземете, примерно, Капоти и Райън с техните модели и манекенки. И Саманта с нейния магнатски син. А къде попадат Маги и двамата й приятели — единият за показ, а другият за секс? Накрая идвам и аз, разбира се. Възможно е Маги донякъде да е права — ако Бърнард не беше прочут драматург, щях ли да хлътна толкова по него?
Таксито спира пред красива градска къща с хризантеми по прозорците. Стисвам зъби. Предпочитам да мисля за себе си като за добър човек. Смятам се за момиче, което не лъже и не мами, нито пък се преструва на нещо друго, за да спечели някой мъж. Но може пък да не съм по-добра от останалите. А може и да съм още по-лоша.
— Хайде! — изстрелва се Маги навън и хуква нагоре по стълбите. — Най-сетне можем да се позабавляваме както трябва!
Петнайсета глава
Апартаментът на Капоти изобщо не е онова, което очаквах. Мебелировката се състои от меки канапета и фотьойли, тапицирани в пъстра дамаска. По стените на малката трапезария са подредени декоративни чинии. В спалнята има антично писалище, а кувертюрата е от жълт плюш.
— Изглежда така, сякаш тук живее старица — отбелязвам.
— Да, наистина живее. Или по-скоро живееше. Жената, която живееше тук, е стара семейна приятелка, но наскоро се премести в Мейн — пояснява Капоти.
— Ясно — кимвам и се тръшвам на дивана. Пружините му се оказват скъсани и аз потъвам няколко сантиметра надолу. По дяволите, Капоти и неговите „стари семейни приятели“! Очевидно успява да се уреди навсякъде, дори и когато става въпрос за хубава квартира. Той е от онези хора, които очакват да получат всичко без почти никакви усилия, и всъщност успяват.
— Нещо за пиене? — пита той.
— Какво предлагаш? — кокетничи Маги.
Какво? Нали допреди малко бе лапнала по Райън? От друга страна, възможно е да преследва и Капоти. Доколкото си я познавам, тя флиртува с всеки срещнат мъж. С всеки, с изключение на Бърнард.
Поклащам глава. Както и да стоят нещата, повече от ясно е, че тази работа няма да доведе до нищо добро. Как успях да се замеся в подпомагане на този разврат, а?!
— Всичко, което си поискаш — отвръща Капоти. Но не звучи като склонен към флиртове. Всъщност звучи почти делово, като че ли изобщо не е във възторг от присъствието ни в неговата квартира, но въпреки това е решил героично да ни изтърпи.
— Например бира? — пита Маги.
— Разбира се. — Капоти отваря хладилника, вади от там бутилка „Хайнекен“ и й я подава. — Кари?
Изненадана съм, че се държи толкова учтиво с мен. Може пък да е от южняшкото му възпитание. Вродените маниери бързо потискат чувството на ненавист към другите.
— Имаш ли водка? — питам и тръгвам след него към кухнята. Това си е съвсем истинска кухня с барплот, покрай който се влиза в дневната. И изведнъж се изпълвам със завист. Не бих имала нищо против и аз да живея в този приятен малък апартамент с камина и функционираща кухня. От тавана висят няколко тенджери и тигани. — Готвиш ли? — възкликвам със смесица от сарказъм и изненада.
— Много обичам да готвя! — изрича гордо Капоти. — Предимно риба. Прочут съм с рибните си блюда.
— Аз също готвя — отбелязвам с леко нападателен тон, като че ли знам всичко за готвенето и още много повече от онова, което той е в състояние да схване.
— Какво например? — пита той, като междувременно вади две ниски чаши от шкафа и ги поставя на барплота. Налива в тях водка, слага лед и добавя по капка сок от червени боровинки.
— Всичко — отговарям. — Но най-вече десерти. Много съм добра в „Буш дьо Ноел“. За приготвянето му са необходими цели два дена.
— Не ми се ще да отделям чак толкова време на готвенето — махва с ръка той и вдига чашата си. — Наздраве!
— Наздраве!
На вратата се звъни и домакинът ни се насочва, за да отвори, безсъмнено доволен от това прекъсване.