— Мнения? — обажда се Виктор. В гласа му се долавя необичайна острота.
— Харесва ми — решавам да се изкажа и аз. — Счупеното стъкло е страхотна метафора на разбитото сърце. — Изричайки това, аз си давам сметка как точно ще се чувствам, ако Бърнард сложи край на връзката ни.
— Педантично и твърде очевидно! — отсича Виктор. — Ученическо и неумело. Всички ставате свидетели какво се случва, когато човек приеме таланта си за даденост!
— Благодаря ви — отвръща с равен тон Лил, като че ли не й пука. Връща се на мястото си, но когато поглеждам през рамо, забелязвам, че е оборила глава и изглежда като попарена. Знам, че Лил е твърде силна, за да се разплаче пред всички тези хора тук, но знам също така, че дори и да го направи, всички ще я разберат. Виктор може и да не е особено съобразителен в прямотата си, но никога досега не се е показвал като целенасочено зъл.
Но и той като че ли се чувства гузен, защото забелязвам, че върти горкичкия Уолдо така, сякаш се кани да го откъсне от лицето си.
— В заключение, очаквам с нетърпение да чуя второ действие от пиесата на Кари. Що се отнася до Лил… — не довършва и се обръща.
Подобно изявление би трябвало да ме накара да литна до небесата, но не става така. Знам, че Лил не заслужава такива строги критики. Което, обаче, би могло да означава и обратното — че аз не заслужавам подобно одобрение. Оказва се, че величието не е толкова приятно, когато те връхлита за сметка на провала на други.
Събирам листите на сценария си, питайки се какво стана току-що. Може би в крайна сметка Виктор е просто поредният непостоянен мъж. Само дето в случая е непостоянен не по отношение на жените, а на любимите си студенти. В началото обсипа Лил с похвали, обаче сега сигурно се е отегчил от нея и изведнъж аз съм тази, която е привлякла вниманието му.
Лил побягва навън. Настигам я до асансьора и натискам бутона за затваряне на вратите, преди някой друг да се е вмъкнал при нас.
— Много съжалявам, Лил — прошепвам. — Според мен стихотворението ти е прекрасно! Съвсем сериозно ти го казвам! — започвам да нареждам, полагайки усилия да компенсирам неодобрението на професора.
Лил притиска чантата до гърдите си и промърморва:
— Не, той е напълно прав. Стихотворението не става. Трябва да работя повече върху себе си!
— Но ти вече работиш повече от всички останали в курса, взети заедно! Ако става въпрос за мързел, това съм най-вече аз!
— Не е вярно, Кари — поклаща глава тя. — Ти не си мързелива. Ти просто не се страхуваш от нищо.
Сега вече е мой ред да се почувствам объркана, особено предвид разговора ни с нея относно страховете ми като писател.
— Не бих се изразила точно така — изричам предпазливо.
— Но е напълно вярно. Ти не се страхуваш от този град. Не се страхуваш да пробваш нови неща.
— Ти също — изричам тихо.
Излизаме от асансьора, а оттам — на улицата. Слънцето прежуря и горещината сякаш ни зашлевява през лицето. Лил примижава и си слага евтини слънчеви очила — от онези, които уличните продавачи предлагат на всеки ъгъл.
— Наслаждавай се на Ню Йорк, Кари — отсича. — А за мен не се притеснявай! Смяташ ли да кажеш на Бърнард?
— За кое?
— За пиесата си. Трябва да му я покажеш. Сигурна съм, че той много ще я хареса.
Вторачвам се внимателно в нея, питайки се дали не изрича това с цинизъм, но по лицето й не забелязвам нито следа от злоба или завист. Освен това Лил просто не е такава. Тя никога и на никого не завижда.
— Да, права си — изсумтявам. — Може и да му я покажа.
Бърнард. Наистина трябва да му покажа пиесата си. Но след снощните ми изпълнения дали ще благоволи да ми проговори?
Но засега не мога да сторя абсолютно нищо, за да си отговоря на този въпрос. Защото вече е време да се срещна със Саманта, за да се заема с вечерята за шантавото й парти.
Седемнайсета глава
— Е, какво сега? Откъде започваме? — пита Саманта и плясва с ръце, опитвайки се да демонстрира някакъв ентусиазъм.
Поглеждам я косо. Тази жена шегува ли се или какво?
— Ами, първо купуваме храната — казвам бавно, като че ли обяснявам на хлапе от детската градина.
— И къде по-точно го правим?
Зяпвам, неспособна да повярвам на ушите си.
— В супермаркета, разбира се!
Когато Саманта ми сподели, че не знае нищо за готвенето, никога не съм предполагала, че говори буквално — че няма представа, че „вечерята“ обикновено се приготвя от „продукти“, които купуваме в „супермаркета“.