— Не, ама…
— В интерес на истината се обаждам да проверя как са автобусите.
— Не е необходимо да тръгваш — изричам, надявайки се да се сдобрим. Никак не ми се иска да се разделяме в обтегнати отношения.
Маги изобщо не ми обръща внимание. Поглежда часовника си и кимва. А в слушалката казва:
— Благодаря. — И затваря. — Има автобус за Филаделфия след четирийсет и пет минути. Мислиш ли, че ще успея да стигна навреме до автогарата?
— Да, но… Маги…-Не довършвам. Не знам какво точно да кажа.
— Променила си се, Кари — отбелязва тя и дръпва рязко ципа на сака си.
— Но все така не мога да разбера за какво толкова ми се сърдиш. Каквото и да е, извинявай!
— Ти вече си различен човек. Човек, когото не мисля, че познавам! — тръсва за по-голям ефект глава тя.
Въздъхвам. Знаех си, че този сблъсък беше неизбежен. Знаех го още от мига, в който Маги прекрачи прага на този апартамент и го обяви за кочина.
— Единственото различно в мен е, че сега се намирам в Ню Йорк.
— Да, знам. През последните два дена не спря да ми напомняш този факт.
— Но аз живея тук…
— Знаеш ли какво? — изрича тя, като мята сака си през рамо. — Тук всички са луди! Хазяйката ти Саманта е луда. Бърнард е мекотело, а приятелката ти Миранда е психарка. Райън пък е кретен! — Прави пауза, поема си дъх, а аз се снишавам, подготвяйки се до поема финалния удар. — А сега и ти си заприличала на тях! — обявява тържествено Маги. — Напълно си откачила!
— Много благодаря — промърморвам жегната.
— Пак заповядай — изсумтява тя и се насочва към вратата. — И не си прави труда да ме изпращаш до автогарата. Мога да стигна дотам и сама.
— Хубаво — свивам рамене.
Излиза и трясва вратата зад гърба си. За момент аз съм твърде сащисана, за да помръдна. Но как смее тя да ме обижда така?! Защо целият свят трябва да се върти само около нея? През цялото време, което прекара тук, веднъж не прояви съобразителността поне да ме попита как съм. Можеше да се опита да разбере начина ми на живот, вместо непрекъснато да критикува всички неща в него.
Поемам си дълбоко дъх. Отварям рязко вратата и хуквам след нея.
— Магиии!
Обаче тя вече е излязла от кооперацията. Стои до бордюра и се опитва да спре такси. Втурвам се към нея точно в мига, в който едно такси спира пред нея и тя отваря вратата.
— Маги!
Тя се завърта на пета, с ръка на дръжката на вратата.
— Какво?
— Хайде, стига! Не си тръгвай така! Съжалявам!
— Браво на теб — просъсква тя с каменна физиономия, вмъква се на задната седалка на таксито и затръшва вратата.
Отпускам отчаяно рамене, проследявайки таксито й как се изгубва в неспирния поток от коли по булеварда. Накланям назад глава, подлагайки лицето си на успокоителния хлад на лекия ръмеж.
— Но защо? — казвам си тихичко.
После се връщам в апартамента. Да го вземат мътните този Райън! Той действително е кретен. Ако не беше изоставил Маги, сега нямаше да бъдем скарани. Все още щяхме да сме приятелки. Вярно, аз щях да съм й леко ядосана, че спи с Райън, но в крайна сметка щеше да ми мине. Заради приятелството ни.
А тя защо не може да ми отвърне със същото?
Обикалям известно време из апартамента, неспособна да се успокоя след катастрофалното гостуване на приятелката ми. По едно време спирам, поглеждам телефона, вдигам слушалката и набирам номера на Уолт.
Докато телефонът звъни, аз си спомням как нито веднъж не се сетих за Уолт през цялото лято и че той има всички основания да ми се сърди. Потрепервам, давайки си сметка, че не бях никак добра приятелка. Не съм даже сигурна дали Уолт все още живее при родителите си. Когато майка му вдига, аз изричам с най-сладкия си гласец:
— Здравейте! Обажда се Кари. Може ли да говоря с Уолт?
— Здравей, Кари! — поздравява ме майката на Уолт. — Още ли си в Ню Йорк?
— Да.
— Сигурна съм, че на Уолт ще му бъде много приятно да те чуе — допълва, като забива ножа на угризенията ми още по-дълбоко, а после се провиква: — Уолт! Търси те Кари!
Чувам как Уолт влиза в кухнята. Представям си червената пластмасова маса и купищата столове отстрани. Кучешката купичка, препълнена с вода. Фурната, където майката на Уолт държи захарта, за да не могат мравките да я докопат. И най-вече — представям си изумлението на Уолт. Сигурно вече се пита как съм се сетила да му се обадя след толкова седмици мълчание.