— На кое, според теб, ще обърне пиколото повече внимание — на куфара „Самсонайт“ или на Саманта Джоунс? — изтъквам очевидното.
— Тъкмо в това е проблемът! Ще очакват от мен моят багаж да бъде точно толкова бляскав, колкото съм и аз!
— Ако питаш мен, сигурна съм, че онзи дребосък Хари Милс ще носи още по-смотан куфар — най-малкото „Американски турист“! — отсичам и сядам на облегалката на дивана. — Допускала ли си някога, че ще пътуваш с човек, когото почти не познаваш? Малко е странно, нали? Представяш ли си куфарът ти случайно да се отвори и той да ти види гащите?!
— Бельото ми е най-малкият ми проблем! Притеснявам се за имиджа си. Когато купувах този боклук, никога не допусках, че ще стигна толкова високо — допълва, загледана смръщено в куфара си.
— А какво допускаше? — питам с любопитство. Не знам почти нищо за миналото на Саманта, освен факта, че идва от щата Ню Джърси и мрази майка си. Баща си пък изобщо не споменава, така че откъслечните споменавания на миналия й живот са обект на моя нестихващ интерес.
— Знаех единствено, че трябва да се махна. Колкото е възможно по-далече.
— Ама Ню Джърси е на отсрещния бряг на реката! — изтъквам очевидното.
— Във физически смисъл — да. В метафоричен обаче — не. А и Ню Йорк не беше първата ми спирка.
— Така ли? — Сега вече става още по-интересно. Не мога да си представя Саманта да живее на друго място, освен в Ню Йорк.
— Когато бях на осемнайсет, обиколих целия свят.
Едва не падам от облегалката на дивана.
— Как? — възкликвам.
Тя се усмихва и продължава:
— Бях групарка. Движех с една много прочута звезда на рока. Той самият ме избра — по време на един концерт. Бях сред публиката. Покани ме да тръгна на пътешествие с него и аз проявих глупостта да си въобразя, че съм му гадже. А след това разбрах, че си има съпруга, забутана в глухата английска провинция. А този куфар е обиколил целия свят.
В този момент се питам дали пък омразата на Саманта към горкия куфар не е плод на някакъв лош спомен от миналото.
— А после какво стана? — поглеждам я аз.
Тя свива рамене, взема малко бельо от купчината на пода и започва да го сгъва на елегантни квадратчета. Накрая отговаря:
— Той ме заряза. В Москва. Жена му най-изненадващо реши да се присъедини към турнето му. Една следобед се събуди и най-неочаквано изтърси: „Скъпа, съжалявам, но всичко свърши. Ти си бита карта.“
— Просто ей така?
— Той все пак беше англичанин — отвръща тя и започва да подрежда внимателно бельото си на дъното на куфара: — А англичаните постъпват така. Слагат точка и край. Никакви обаждания по телефона, никакви писма и най-вече — никакви сълзи.
— А ти не плака ли? — възкликвам.
— А ти как мислиш? Оказах се съвсем сама, в Москва, само с този глупав куфар. И със самолетен билет за Ню Йорк. Направо да заподскачаш от радост.
Не мога да разбера дали го казва сериозно или не.
— Ясно. Значи това е куфарът ти за бягства — кимвам разбиращо. — А сега, когато вече не изпитваш нужда да бягаш, ти трябва нещо по-добро. Нещо дълготрайно.
— Хммм — изсумтява загадъчно тя.
— А как се чувстваш, когато минеш покрай някой музикален магазин и зърнеш въпросната рокзвезда на плакат? Не ти ли е странно и необичайно, че си прекарала толкова много време с него?
— Не, изпитвам благодарност — отвръща тя, грабва една обувка и се озърта в търсене на другата от чифта. — Понякога си мисля, че ако не беше той, надали някога щях да се озова в Ню Йорк.
— А не си ли искала винаги да дойдеш тук?
Тя свива рамене и пояснява:
— Бях много буйна като дете. Нямах представа какво искам. Знаех единствено, че не желая да свършвам като сервитьорка и да забременея на деветнайсет. Като Шърли.
— Коя?
— Майка ми.
Не съм изненадана. У Саманта има някаква особена решителност, която все трябва да идва отнякъде.
— А ти имаш голям късмет — продължава тя, открива втората обувка и сбутва двете в ъгъла на куфара. — Поне имаш родители, които ще платят колежа ти.
— Е, да — отговарям неопределено. Въпреки признанията й за нейното минало аз все още не съм готова да й разкажа за моето. — Но нали и ти си учила в колеж?
— О, Пиленце! — въздъхва тя. — Аз просто съм посещавала два вечерни курса — през първите ми седмици в Ню Йорк. Намерих си работа чрез агенцията по трудова заетост. Първото място, което ме изпратиха, беше агенцията, в която сега работя. Само че тогава бях секретарка. По онова време дори не ги наричаха „асистентки“. Отегчителна история.