За мен обаче не е. А фактът, че тя е изминала толкова дълъг път, че се е издигнала от нищото превръща всичките ми страхове и битки в смехотворни занимания.
— Сигурно ти е било много трудно — отбелязвам.
— Доста — отговаря лаконично тя и се опитва да притисне капака на куфара надолу. Който, предвид факта, че под него е събран практически целия гардероб на Саманта, съвсем естествено отказва да се затвори. Аз услужливо коленича върху капака, докато тя щракне ключалките.
Докато влачим куфара към вратата, телефонът звъни. Саманта не му обръща внимание, затова аз се присягам към него.
— Не вдигай! — предупреждава тя. Обаче аз вече съм вдигнала.
— Ало?
— Саманта там ли е още?
Саманта ожесточено клати глава.
— Чарли ли е? — питам.
— Да. — Не ми звучи особено добронамерен. Питам се дали в крайна сметка не е разбрал, че онази вечер готвачката бях аз.
Подавам слушалката на Саманта, която само подбелва нетърпеливо очи, но я поема.
— Здравей, скъпи! Тъкмо тръгвах. — В гласа й се усеща леко раздразнение.
— Да, знам — продължава по-късно. — Обаче няма да успея. — Снишава глас. — Казах ти, трябва да отида! Просто нямам избор! — Пауза. А после, с осезаемо примирение: — Така е, Чарли, не всичко в този живот е създадено за твое удобство. — И затваря телефона.
Затваря за миг очи, поема си дълбоко дъх и по лицето й заиграва крива усмивка.
— Мъже! — промърморва.
— Ама нали двамата бяхте много щастливи? — възкликвам с изумление аз.
— Прекалено щастливи. Обаче, когато снощи му казах, че трябва да замина по спешност в Лос Анджелис, той се побърка. Каза, че имал планове тази вечер да вечеряме с майка му. Което незнайно защо е забравил да ми каже. Като че ли не знае, че аз също си имам свой живот!
— Може би двата свята не могат да се съчетаят — неговият живот и твоят живот. И как, между другото, двама души събират животите си?
Тя ме поглежда недоволно и вдига куфара си.
— Пожелай ми късмет в Холивуд, Пиленце! Току-виж някой открил и мен!
— Ами Чарли? — питам, като й отварям вратата и я гледам как тътрузи куфара надолу по стълбите. Куфарът подскача, но продължава надолу цял-целеничък. Ако беше някой друг, скъпарски, сигурна съм, че не би издържал подобно отношение.
— Какво за него?
Брей! Очевидно много му е ядосана.
Втурвам се към прозореца и се надвесвам към улицата под нас. Край тротоара е спряла огромна лимузина. До вратата на пътника стои униформен шофьор. Когато Саманта се появява, шофьорът се втурва да поеме куфара й.
Вратата на лимузината се отваря и оттам излиза Хари Милс. Двамата със Саманта си казват нещо, а после той пали пура. Саманта го заобикаля и се вмъква в колата. Хари си дръпва силно от пурата, оглежда улицата и също влиза. Вратите се затварят и лимузината потегля. От отворения прозорец се вие дим от пура.
В стаята зад мен телефонът звъни. Приближавам се неуверено към него, обаче (както винаги) любопитството ми взема връх и аз вдигам.
— Саманта там ли е? — пак е Чарли.
— Току-що замина — отговарям учтиво.
— Мамка му! — провиква се той и затваря.
„Да ти се връща!“ — пожелавам му наум и бавно поставям слушалката обратно на мястото й.
А след това се навеждам под леглото на Саманта и вадя оттам собствения си куфар „Хартман“. Телефонът пак звъни, но този път здравият ми разум надделява и го оставям да си звъни.
След известно време човекът, който звъни по телефона, се отказва. Но започва да звъни звънецът на апартамента.
— Да? — изричам в домофона.
— Аз съм, Райън — чува се от другия край.
Натискам бутона за отваряне на външната врата. Райън, значи. Започвам да се самонавивам, за да му натрия сол на главата заради Маги, но после го виждам да изниква от стълбите с роза в ръка. Стъблото на розата се гъне и аз не мога да не се запитам дали не я е откъснал от някоя градинка.
— Закъсня — изричам с обвинителен тон. — Снощи Маги си тръгна.
— Мътните го взели! Знаех си, че съм оплескал работата!
В този момент вероятно би трябвало да му кажа да си върви, обаче още не съм свършила.