Тя излъчва целенасочено спокойния вид на жена, която е наясно с изключителната си красота и знае, че ти също го знаеш, но е твърдо решена да не превръща красотата си в главен обект на внимание на вечерта. Наклонила е леко глава и се подпира на съпруга си, сякаш иска да каже: „Да, знам, че съм красива, но тази вечер е изцяло негова.“ Вероятно това е най-върховният знак за истинска любов.
Или може би превъзходно изиграна роля.
Засега не забелязвам никъде нито Райън, нито Капоти, затова се преструвам, че съм крайно заинтригувана от произведенията на изкуството наоколо. На откриване на изложба човек би си помислил, че и останалите ще проявят интерес към тях, но пространствата между картините са предимно празни, сякаш събирането на тези хора е главната цел на вечерта.
И вероятно съвсем основателно. Трудно ми е да реша какво да мисля за картините. Те са само в черно и сиво, с фигури като клечки, които приличат на или жертви на нечовешко насилие, или на причинители на същото. От всеки ъгъл се стича кръв. Човечетата клечки са прободени с ножове и игли, грозни нокти късат крайниците им. Изключително разтърсващо и невъзможно да се забрави. А може би именно това е целта на цялото занимание.
— Какво ще кажеш? — пита Рейнбоу, която се е приближила зад мен, без да я усетя. Изненадана съм, че се принизява чак до мен и моето мнение, но като гледам, засега аз съм единствената наоколо, която е около нейната възраст.
— Могъщи — отговарям.
— Според мен са адски плашещи.
— Така ли? — Изненадана съм, че е толкова откровена.
— Само не казвай на баща ми!
— Няма.
— Райън ми каза, че те е поканил на вечерята — продължава тя, като върти една от ресните на роклята си. — Радвам се, че го е направил. Аз също бих те поканила, само че не знаех номера ти.
— Няма проблеми. Радвам се, че съм тук.
Тя се усмихва и отминава. А аз се обръщам отново към картините. Може би в крайна сметка Ню Йорк не е чак толкова труден за живеене. Може би принадлежността към подходящата прослойка е просто въпрос на показване. Ако хората те виждат достатъчно често на събиранията си, автоматично ще приемат, че си един от тях.
Накрая Райън и Капоти благоволяват да се появят, вече подгрели. Райън леко се клати, а Капоти е самата учтивост — поздравява всеки, когото срещне, като стар, забравен приятел.
— Кари! — провиква се, когато ме вижда, и ме целува по двете бузи, сякаш за него няма по-голямо щастие на този свят от срещата с мен.
През тълпата минава някакъв таен сигнал и неколцина човека се плъзгат по посока на изхода. Очевидно тези са избраните — най-малкото, да присъстват на вечерята.
— Хайде, ела! — подканва ме Райън, кимайки по посока на вратата. Тръгваме след групата избраници към улицата, а Райън прокарва пръсти през косата си.
— Господи, какъв ужас! — възкликва. — Накъде е тръгнал светът, ако наричаш това тук изкуство?!
— Ти си голям лицемер — отбелязва Капоти.
— Не ми казвай, че наистина харесваш тези боклуци!
— На мен ми харесаха — обаждам се аз. — Намирам ги за доста вълнуващи.
— Да, вълнуващи, но не в добрия смисъл — казва Райън.
Капоти се разсмива и отбелязва:
— Можеш да извадиш момчето от провинцията, но не можеш да извадиш провинцията от душата на момчето!
— Знаеш, че подобни думи ме обиждат! — извисява глас Райън.
— Аз също съм от провинцията — казвам.
— Личи си — промърморва Капоти с известно презрение.
— А ти да не си от някое по-добро място, а? — поглеждам го предизвикателно.
— Капоти е от старо южняшко семейство, скъпа — изрича провлечено Райън, имитирайки акцента на приятеля си. — Баба му се е била против янките. Което ще рече, че е някъде към сто и петдесет годишна.
— Никога не съм казвал, че баба ми се е била против янките! — провиква се възмутено Капоти. — Казах, че тя ми заръча никога да не се женя за янки!
— Отдъхнах си! — обаждам се насмешливо аз, а Райън се подхилва одобрително.
Вечерята се провежда в хамбара на семейство Джесън. Струва ми се, че беше преди десет години, когато двете с Лил се смяхме затова, че семейство Джесън живеят в сграда без течаща вода. Оказва се, че първоначалното ми предположение не е било особено далече от истината. Сградата е малко плашеща. Вратата на товарния асансьор се отваря ръчно, а освен това има и решетка. Вътре пък има лост, с който асансьорът се движи нагоре-надолу.