— Дръж се нормално. Сякаш сме гаджета, излезли на среща.
Докато пресичаме улицата, сърцето ми бие така, че ще се пръсне. Изминаваме така още няколко километра до следваща пресечка, докато не се озоваваме на ъгъла на Западен Бродуей и Принс Стрийт.
— Доколкото си спомням, тук някъде имаше един много готин бар — казва Капоти.
— Готин бар ли? Тийнзи току-що падна в шахтата на асансьора, а ти си мислиш за готини барове, така ли?
Той дръпва ръка от раменете ми и казва:
— Да не би вината за това да е моя, а?
Не, но е моя.
— Трябва да се върнем. Не се ли притесняваш за Тийнзи?
— Виж какво, Кари — изрича той, очевидно на ръба на търпението си. — Току-що ти спасих живота. Прояви поне мъничко благодарност, нали?
— Не съм много сигурна за какво точно трябва да ти бъда благодарна.
— Искаш да завършиш във вестниците ли? Защото именно това ще се случи. Половината от гостите там бяха дрогирани. Да не би да си въобразяваш, че полицията няма да забележи? Което ще рече, че още утре всичко ще лъсне на шеста страница във всеки вестник! На теб може и да не ти пука за репутацията ти, но на мен ми пука за моята!
— И защо? — поглеждам го аз, ни най-малко впечатлена от самомнителността му.
— Защото.
— Защото защо? — не му позволявам да си поеме дъх аз.
— Защото много хора разчитат на мен.
— Например?
— Например семейството ми. Те са почтени, добри хора. За нищо на света не бих ги принудил да се срамуват заради мен и заради моите действия!
— Например, като се ожениш за янки ли?
— Именно.
— А какво мислят по този въпрос всички онези момичета янки, с които ходиш? Или просто не им казваш?
— Убеден съм, че когато тръгнат с мен, повечето жени са наясно в какво се забъркват. Аз никога не ги лъжа с намеренията си.
Свеждам очи към тротоара и започвам да се питам какво правя на ъгъла в средата на нищото, спорейки с Капоти Дънкан. Накрая изтърсвам:
— Е, мисля, че би трябвало да ти кажа истината. Аз съм виновната за случилото се с Тийнзи.
— Ти?
— Да. Знаех, че Колин има от онези хапчета. Той каза, че били аспирин. И просто казах на Тийнзи да си вземе аспирин от него.
На Капоти му трябват няколко секунди, докато осъзнае чутото. Разтрива очите си, а аз започвам да се притеснявам, че ще отиде да ме издаде. Обаче накрая той отмята глава назад и се разсмива. Дългите му къдрици се разстилат по раменете му.
— Забавно, нали? — усмихвам се с облекчение, наперена заради одобрението му. — Честно да ти кажа, мислех, че жената има достатъчно разум в главата си, за да не гълта подобно нещо.
Без никакво предупреждение той затваря устата ми с целувка.
Толкова съм шашната, че първоначално не мога да реагирам по никакъв начин, докато устните му се притискат настървено в моите. А след това мозъкът ми се включва. Не мога да повярвам колко приятно и естествено е усещането, сякаш двамата се целуваме непрекъснато. А после схващам — именно така сваля всичките онези жени. Той е хищник. Целува жената, когато най-малко очаква, и щом я извади от равновесие, я закарва в леглото си.
Обаче този път няма да стане. Така си казвам. Въпреки че на една непозната част от мен й се иска да стане.
— Не! — казвам и го отблъсквам.
— Кари!
— Не мога!
Възможно ли е току-що да изневерих на Бърнард?
И ходя ли изобщо с Бърнард?
По улицата минава самотно такси. Свободно е. Ала аз — не. Спирам го.
Капоти ми отваря кавалерски вратата.
— Благодаря — смотолевям.
— До скоро! — кимва той, като че ли нищо не се е случило.
Отпускам се на задната седалка и поклащам глава.
Ама че нощ! Може би няма да е зле да се измъкна за малко оттук.
Двайсет и трета глава
— О! — отбелязва вяло най-малката ми сестра Дорит, като вдига очи от списанието пред себе си. — Ти се прибра.
— Да, прибрах се — потвърждавам очевидното. Пускам на пода сака си и отварям хладилника, но по-скоро по навик, отколкото от глад. Зървам почти празна бутилка мляко и парче мухлясало сирене. Вадя бутилката с мляко и я вдигам пред очите на сестра си. — Вече никой ли в тази къща не си прави труда да пазарува за ядене?