— Не — отговаря нацупено Дорит. Погледът й се плъзга към баща ни, но той изглежда в блажено неведение относно нейните чувства във връзка с храненето.
— Най-сетне всичките ми момичета са у дома! — възкликва с възторг той.
Това е единственото, което не се е променило у баща ми — неговата свръхемоционалност. Радвам се, че от старата му същност все още е останало нещо познато. Защото във всяко друго отношение той е като обсебен от извънземно.
Първо, обут е с дънки. Предишният ми баща никога, ама никога през живота си не бе обувал дънки. Майка ми за нищо на света не би му го позволила. Второ, кипри се със слънчеви очила „Рей-Бан“. Ала най-притеснително от всичко е якето му — от марката „Мембърс Онли“, оранжево. Когато слязох от влака на гарата, едва го познах.
Със сигурност преживява криза на средната възраст.
— Къде е Миси? — питам, като се старая да не обръщам внимание на чудатия му външен вид.
— В консерваторията. Научи се да свири на цигулка! — отговаря гордо баща ми. — В момента композира симфония за цял оркестър!
— Научила се е да свири на цигулка за един месец? — възкликвам сащисано.
— Тя си ни е много талантлива — казва баща ми.
Ами аз?!
— Да бе! — обажда се нацупено Дорит.
— Ти също си много добра — побързва да я успокои той.
— Хайде, Дорит! — подканям я, като вдигам куфара си. — Ела да ми помогнеш да си разопаковам багажа.
— Имам работа!
— Дорит! — срязвам я аз и въртя многозначително очи по посока на баща ни.
Тя въздъхва, затваря списанието и тръгва след мен по стълбите.
Стаята ми изглежда точно така, както я оставих. Спомените ме връхлитат изведнъж. Вървя покрай рафтовете и докосвам всички стари книги от майка ми, които ми бе подарила в детството. Отварям вратата на гардероба и надниквам вътре. Може и да греша, но имам чувството, че половината ми дрехи липсват. Завъртам се на пета и поглеждам обвинително Дорит.
— Къде са ми дрехите? — питам.
Тя свива рамене и отвръща:
— Някои взех аз, други — Миси. Решихме, че след като вече си в Ню Йорк, няма да ти трябват.
— Ами ако ми трябват?
Тя пак свива рамене.
Решавам да си затворя очите. Едва съм пристигнала и нямам желание още през първия час да влизам в пререкания с най-малката си сестра. Въпреки че, като я гледам колко е начупена и мрачна, няма начин до понеделник да не се скараме. Междувременно обаче се налага да я използвам като източник на информация за баща ни и тази негова млада приятелка.
— Какво става с татко? — питам и сядам с кръстосани крака на леглото. То е единично и изведнъж ми се струва невероятно мъничко. Не мога да повярвам, че съм спала в него толкова много години.
— Полудял е. Няма никакво съмнение — отговаря мрачно сестра ми.
— И защо носи дънки? И оранжево яке? Кошмарно е! Мама никога не би му позволила да се облича така!
— Подарък му е от Уенди.
— Коя Уенди?
— Приятелката му.
— Значи тази работа с приятелката е вярна?
— Очевидно.
Въздъхвам. Дорит е абсолютно преситена от живота. Отсега. Нищо не е в състояние да я накара да се развълнува. Само се надявам да се е отказала от клептоманството.
— Виждала ли си я? — питам.
— Аха — отговаря уклончиво тя.
— И? — едва не изпищявам.
— Пфу!
— Мразиш ли я? — Това беше глупав въпрос. Дорит мрази всички и всичко.
— Опитвам се да се преструвам, че не съществува.
— А татко какво мисли?
— Той не забелязва — отговаря сестра ми. — Отвратително е! Когато онази е до него, той вижда само и единствено нея!
— Хубава ли е?
— Лично за мен — не — отговаря Дорит. — Но и сама можеш да провериш. Тази вечер татко е решил да ни води на вечеря заедно с нея.
— Отврат!
— И си е купил мотор!
— Каквоооо! — този път наистина изпищявам.
— Не ти ли е казал? Купи си мотор.
— Нищо не ми е казвал. Не ми е казвал дори за въпросната Уенди!
— Сигурно го е страх от теб — пояснява Дорит. — Откакто тръгна с нея, изобщо не е на себе си.
„Жестоко! — казвам си смръщено, докато разопаковам багажа си. — Очертава се страхотен уикенд!“