— Не. Не мисля, че са се познавали. Тя е малко по-млада.
— Колко? — настоявам да разбера.
Очевидно го бях притиснала твърде много, защото той вдига очи към мен и предизвикателно отговаря:
— Нямам представа, Кари. В края на двайсетте е. Винаги са ми казвали, че е проява на невъзпитание да питаш една жена за възрастта й.
Кимвам с разбиране, но продължавам:
— А тя за колко стар те мисли?
— Знае, че най-голямата ми дъщеря на есен заминава в университета „Браун“.
В гласа му се усеща острота, която не бях чувала от детството си. И означава: „Тук аз съм господар! Много внимавай!“
— Хубаво. — Обръщам се да изляза.
— И, Кари? — подхвърля той. — Тази вечер ще вечеряме с нея. Ще ми стане много неприятно, ако се държиш грубо с нея.
— Ще видим — промърморвам си под носа.
Насочвам се към къщата, напълно убедена, че най-лошите ми страхове се потвърдиха. Защото вече мразя тази особа Уенди. Тя има роднина, който членува в „Ангелите на ада“. И лъже за възрастта си. Според мен жена, която няма нищо против да излъже за възрастта си, е в състояние да лъже и за всичко останало.
Започвам да разчиствам хладилника, изхвърляйки един научен експеримент след друг. И тогава си спомням, че аз също бях излъгала за възрастта си. Пред Бърнард. Изливам остатъците от вкиснато мляко в канала на мивката и се питам накъде върви семейството ми.
— Божке, много специална изглеждаш! — възкликва Уолт. — Макар и малко твърде официална за Касълбъри.
— Но какво облича човек за ресторант в Касълбъри?
— Със сигурност не и вечерна рокля.
— Уолт, това не е вечерна рокля! — изричам с укор аз. — Това е рокля на социална домакиня. От шейсетте.
Открих я в моя любим магазин за стари дрехи и оттогава насам непрекъснато я нося. Перфектна е за горещо време, защото освобождава ръцете и краката ми, а и досега никой не бе казвал нищо за необичайния ми тоалет, освен да го похвали. Странното облекло е напълно очаквано в Ню Йорк. Но тук очевидно никой не гледа на него с добро око.
— Не възнамерявам да променям стила си на обличане заради Уенди. Знаеш ли, че тя има братовчед, който е от „Ангелите на ада“?
Двамата с Уолт си седим на верандата и пием коктейли, докато чакаме пристигането на прословутата Уенди. Аз го помолих да дойде с нас на тази вечеря, обаче той отказа под претекст, че имали уговорка с Ранди. Все пак се съгласи да намине за по едно питие, та да види тази Уенди с очите си.
— Може би тъкмо там е уловката — тя е напълно различна.
— Но ако баща ми си е паднал по жена като Уенди, това поставя под въпрос целия му брак с майка ми!
— Мисля, че малко прекаляваш с аналогията — отговаря Уолт, решил да го играе глас на разума. — Може би баща ти просто е решил да се позабавлява.
— Но той ми е баща! — смръщвам се аз. — Не му е позволено да се забавлява!
— Това не е честно, Кари!
— Да, знам — кимвам и се вторачвам към изоставената градина. — Успя ли да говориш с Маги?
— Аха — кима енигматично Уолт.
— И какво ти каза тя? За Ню Йорк имам предвид.
— Че си е прекарала страхотно.
— А за мен?
— Нищо. Единственото, за което говореше, бе за някакъв мъж, с когото си я запознала.
— Райън. Когото автоматично вкара в леглото си.
— Такава си е нашата Маги — свива рамене Уолт.
— Превърнала се е в маниак на тема секс.
— Голяма работа — отбелязва той. — Млада е. С течение на времето ще улегне. А и на теб какво ти пука?
— Просто ме е грижа за приятелите ми! — отсичам и смъквам с грохот ботушите си Фиоручи от масата, за по-силно внушение. — Щеше ми се и приятелите ми да ги е грижа за мен!
Уолт ме поглежда неразбиращо.
— Знаеш ли, дори и близките ми не ме попитаха как живея в Ню Йорк. А, честно казано, животът ми там е много по-интересен от всичко, което би могло да ми се случи тук за цял един живот! Например съвсем скоро ще поставят пиесата ми. А снощи ходих на парти в дома на Бари Джесън в Сохо…
— Кой е Бари Джесън?
— Стига, Уолт! Той е най-великият американски художник на нашето време!
— Както вече казах, ти наистина си станала много специална — подкача ме Уолт.
Скръствам ръце с пълното съзнание, че звуча като идиот, и отсичам: