— И на кого му пука, а?
— Внимавай! Главата ти е станала толкова голяма, че може да експлодира! — продължава да се шегува Уолт.
— Уолт! — поглеждам го обидено аз. А после разочарованието ми от това място избликва на повърхността и аз започвам да нареждам: — Да знаеш, че някой ден ще стана прочут писател! И ще разполагам с огромен двустаен апартамент в Сътън Плейс! И ще пиша пиеси за Бродуей! И тогава всички ще започнат да се надпреварват да ми идват на гости!
— Ха-ха-ха! — е отговорът на Уолт.
Вторачвам се в ледените кубчета в чашата си.
— Виж какво, Кари — обажда се по едно време той, — в момента просто прекарваш лятото си в Ню Йорк. Което е страхотно, разбира се. Но това трудно може да се нарече твоят живот. Не забравяй, че през септември заминаваш в „Браун“!
— Може пък да не замина! — отсичам внезапно.
Уолт се усмихва. Очевидно не приема думите ми на сериозно. После пита:
— Баща ти знае ли за тази твоя промяна в плановете?
— Не. Току-що го реших. В този момент.
Което е напълно вярно. Тази мисъл витаеше в дълбините на подсъзнанието ми от седмици, но реалността, с която се сблъсках при завръщането си в Касълбъри, ми даде да разбера, че „Браун“ просто ще бъде нова доза от същото. Същият тип хора със същия манталитет, само че в друга точка на географията.
— Не забравяй, че аз също ще бъда там! — усмихва се Уолт.
— Да, знам — въздъхвам. Давам си сметка, че звуча арогантно като Капоти. — Ще бъде забавно. — Много ми се ще да е така.
— Уолт! — провиква се баща ми, излизайки при нас на верандата.
— Господин Брадшоу! — Уолт се изправя и баща му го прегръща, което пак ме кара да се чувствам пренебрегната.
— Какво става с теб, хлапе? — пита баща ми. — Косата ти е пораснала. Едва те познах!
— Уолт непрекъснато променя косата си, татко — пояснявам. А на Уолт казвам: — Баща ми иска да каже, че сигурно ти не можеш да го познаеш! Напоследък се опитва да изглежда по-млад! — допълвам, но с достатъчно закачливост в гласа си, за да не го обидя.
— Че какво му е лошото на това да изглеждаш по-млад? — възкликва ентусиазирано баща ми.
Влиза обратно в кухнята, за да приготви коктейли, но на всеки няколко секунди се връща до прозореца и се оглежда навън — като шестнайсетгодишно момиче, очаквайки появата на изгората си. Пълна нелепица! А когато Уенди най-сетне се появява, което е само пет минути по-късно, той се втурва навън, за да я посрещне.
— Можеш ли да повярваш само? — прошепвам на Уолт, ужасена от глупашкото поведение на баща си.
— Той е мъж. Какво мога да кажа?
— Но той е и мой баща! — настоявам.
— Но е и мъж!
Тъкмо се каня да кажа: „Може, обаче от моя баща не може да се очаква да се държи като останалите мъже“, когато двамата с Уенди се появяват по алеята, хванати за ръце.
Идва ми да повърна. Боже, ама тази връзка май е много по-сериозна, отколкото си мислех!
Уенди може да се нарече и хубавичка, ако харесвате жени с аматьорски изрусена коса и сини сенки, обрамчили очите й така, че прилича на миеща мечка.
— Дръж се прилично! — предупреждава ме шепнешком Уолт.
— Не се и съмнявай! Дори и да умра, пак ще се държа прилично! — усмихвам се насила.
— Сега ли да извикам линейката или по-късно?
Баща ми отваря вратичката на верандата и набутва Уенди при нас. Усмивката й е широка и болезнено фалшива.
— Ти трябва да си Кари! — възкликва тя и ме прегръща крепко, сякаш сме най-добри приятелки.
— Откъде позна? — питам, изтръгвайки се от нея.
Тя поглежда баща ми и по лицето й се изписва наслада.
— Баща ти ми разказа всичко за теб. Той непрекъснато говори за теб! Ти си неговата гордост!
В тази фалшива близост има нещо, което ми действа като галене в посока, обратна на косъма.
— Това е Уолт — отсичам, стараейки се да я отвлека от темата за моята скромна персона. Че какво би могла да знае за мен тя? Именно.
— Здравей, Уолт! — ококорва като добра актриса очи тя. — Вие с Кари, да не би да…
— Да сме гаджета ли? — прекъсва я Уолт. — Трудна работа! — И се разсмива гръмко.
Тя накланя глава настрани, очевидно неуверена как да продължи този разговор. После изтърсва:
— Толкова е хубаво, че в наши дни мъжете и жените могат да бъдат просто приятели, не мислите ли?