Измъквам куфара си от задната седалка, а той промърморва:
— Дай да ти помогна.
Гледам го как вкарва куфара ми през дървената врата, отвеждаща в праисторическата ни гаричка. Напомням си, че баща ми в крайна сметка не е лош човек. В сравнение с по-голямата част от мъжете дори е страхотен.
Той оставя куфара ми на земята и протяга ръце.
— Може ли прегръдка?
— Разбира се, татко.
Прегръщам го силно, долавяйки аромат на зелен лимон. Сигурно е някакъв нов одеколон, който Уенди му е подарила.
В гърдите ми зейва черна пустота.
— Искам най-доброто за теб, Кари! Повярвай ми!
— Да, знам, татко. — С усещането, че съм на милион години аз вдигам куфара си и се насочвам към платформата. И вместо довиждане, като че ли за да убедя и самата себе си, допълвам: — Не се тревожи, татко. Всичко ще се нареди!
В мига, в който влакът напуска гарата на Касълбъри, ми става по-добре. А два часа по-късно, когато вече минаваме покрай новите сгради в Бронкс, вече съм замаяна от щастие. За кратко успявам да зърна приказния хоризонт на Смарагдовия град, след което се втурваме в тунела. Независимо къде ще отида някой ден — Париж, Лондон, Рим, — никога няма да спра да се вълнувам, когато се връщам в Ню Йорк.
Докато се возя на ескалатора в гарата, ме осенява неочаквано вдъхновение. Няма да се прибера директно в апартамента на Саманта, а първо ще изненадам Бърнард.
За да продължа с живота си, първо трябва да разбера какво става с него.
Налага се два пъти да сменя метрото, за да се озова в близост до дома му. С всяко следващо прехвърляне се изпълвам с все по-голяма възбуда при мисълта, че скоро ще го видя. Когато пристигам на спирката на Петдесет и девета улица под „Блумингдейл“, горещината, струяща във вените ми, заплашва да ме изгори отвътре.
Трябва да си е у дома!
— Господин Сингър не е вкъщи, госпожице — изрича портиерът с неприкрито задоволство. Нито един от портиерите в тази сграда не ме харесват особено. Винаги ги излавям, че ме гледат косо, като че ли не одобряват появата ми.
— А знаете ли кога ще се върне?
— Не съм му секретарка, госпожице.
— Ясно.
Оглеждам фоайето. Пред фалшивата камина са поставени два кожени фотьойла, обаче аз нямам никакво намерение да се пържа под строгия поглед на портиера. Затова излизам навън и се настанявам на красива пейка на отсрещната страна на улицата. Отпускам крака върху куфара си, сякаш разполагам с цялото време на света.
И започвам да чакам.
Казвам си, че ще чакам само половин час, а после ще си тръгна. Въпросният половин час става четирийсет и пет минути, а после цял час. След близо два часа вече се питам дали не съм по-паднала в любовен капан. Да не съм се превърнала в момиче, което непрекъснато седи край телефона, очаквайки той да се обади, което моли приятелките си да наберат номера му, за да се увери, че телефонът му работи? И което накрая започва да носи дрехите на мъжа на химическо чистене, търка банята му и купува мебели, които никога няма да бъдат негови?
Да, точно в такова момиче съм се превърнала. Обаче не ми пука. Нищо не ми пречи да бъда такова момиче, а някой ден, когато нещата житейски ми се изяснят, ще престана да бъда.
Накрая, след два часа и двайсет и две минути, Бърнард се появява и се насочва към Сътън Плейс.
— Бърнард! — провиквам се от отсрещния тротоар и се втурвам към него с неприкрита радост. Може би баща ми е прав. Аз действително съм упорита. Не се предавам никак лесно.
— Кари? — присвива очи той.
— Току-що се върнах — изричам, като че ли изобщо не съм го чакала близо три часа.
— Откъде?
— От Касълбъри. Родното ми градче.
— Аха! Тогава добре дошла! — прегръща ме свойски през раменете той.
И в този момент сякаш вечерята с Маги никога не се е случвала. Нито множеството ми отчаяни телефонни обаждания. Нито неговото мълчание, макар да ми беше обещал, че ще звънне. Но може би тъкмо защото е писател, той живее в малко по-различна от нормалната реалност — реалност, в която нещата, които на мен ми изглеждат разтърсващи, не значат нищо за него.
— Куфарът ми — сещам се и поглеждам към пейката отсреща.