Концентрацията ми е забележителна. Пиша, без да спирам, без да забелязвам колко е часът, докато накрая не написвам думата „КРАЙ“. Вдъхновена и леко замаяна, поглеждам часовника. Малко след четири следобед. Ако побързам, мога да занеса ръкописа на ксерокс и после до пет да се явя в кабинета на Виктор Грийн.
Пъхвам се под душа. Сърцето ми бие победоносно. После се намъквам в чист хирургически комплект, грабвам ръкописа си и се втурвам навън.
Ксероксът е на Шесто авеню, съвсем близо до колежа. Като никога имам късмет — няма опашка. Пиесата ми е с обем четирийсет страници и ксероксът е скъпичко удоволствие, но не мога да си позволя да я изгубя. Петнайсет минути по-късно едно копие от пиесата влиза елегантно в огромен плик, след което вземам на галоп пътя до колежа „Ню Скул“.
Виктор е в кабинета си, отпуснат на бюрото. Първоначално го мисля за заспал, но когато не помръдва, че питам дали всъщност не е мъртъв. Чукам на отворената му врата. Никаква реакция.
— Виктор? — провиквам се уплашено.
Бавно, много бавно той вдига глава, сякаш вместо врат има циментово блокче. Очите му са подпухнали и силно зачервени. Мустакът му е разрошен, като че ли е дърпан от отчаяни пръсти. Подпира буза на ръката си и отваря уста.
— Да?
В обичайния случай бих попитала какво става. Но вече познавам професора достатъчно, за да не питам, а и не съм много сигурна, че искам да знам. Правя стъпка към него и вдигам красивия голям плик с думите:
— Завърших пиесата!
— Беше ли днес в клас? — пита скръбно той.
— Не. Бях у дома и писах. Исках да завърша творбата си — отговарям и плъзгам плика към него. — Помислих си, че може би бихте желали да я прочетете тази вечер.
— Разбира се. — Той се втренчва в мен така, като че ли му е трудно да си спомни коя съм.
— Ъхъммм… Ами… благодаря, господин Грийн — казвам и се обръщам да си вървя, но все пак поглеждам през рамо и питам: — До утре, нали?
— Мммм — е единственият му отговор.
„Но какво, по дяволите, става с него?“ — питам се, докато подскачам надолу по улицата. Изминавам бързо няколко пресечки, купувам си хотдог и се чудя какво да правя по-нататък.
Лил. Не съм я виждала от цяла вечност. Или поне не истински. Тя е единственият човек, с когото мога да си поговоря честно за пиесата си. Който ще ме разбере. А ако Пеги е вкъщи, голяма работа! Тя вече ме изрита веднъж — какво повече може да ми направи?
Вървя по Второ авеню и се наслаждавам на шума, на гледките, на хората, щуращи се напред-назад като хлебарки. Бих могла да живея тук завинаги. Някой ден бих могла да се превърна в истинска нюйоркчанка.
Гледката на старата ми квартира на Четирийсет и седма улица ми връща стотици спомени — голите снимки на Пеги, колекцията й от плюшени мечета и онези миниатюрни стаички с походните легла. Чудя се как успях да изкарам там и три дена. Но тогава нямах никакъв опит в този град. Нямах представа какво да очаквам и бях готова да приема всичко, което ми се поднася.
Оттогава насам изминах дълъг път.
Натискам делово звънеца, сякаш съм дошла по сериозна работа. След известно време в домофона се чува тъничко гласче:
— Да?
Не е нито Лил, нито Пеги, така че приемам, че е моята заместничка.
— Лил вкъщи ли е?
— Защо?
— Търси я Кари Брадшоу — изричам силно.
Очевидно Лил си е у дома, защото се чува жужене и вратата се отваря.
Когато се качвам по стълбите, виждам, че вратата на апартамента на Пеги се открехва съвсем лекичко — точно толкова, колкото някой да надникне навън, без да сваля веригата.
— Лил вкъщи ли е? — питам в пролуката.
— Защо? — пита отново гласът. Вероятно думата „защо“ е единствената в речника на това момиченце.
— Аз съм нейна приятелка.
— О!
— Може ли да вляза?
— Може би — изрича притеснено гласът. И вратата се отваря точно толкова, колкото да ме пропусне вътре.
Оказвам се изправена пред обикновена млада жена с грозна коса и остатъци от акне.
— Не ни е позволено да имаме гости — прошепва уплашено тя.
— Да, знам — махвам пренебрежително с ръка аз. — Едно време и аз живеех тук.