— Заради Етиопия. Много важна кауза.
— Колко благородно от твоя страна.
— Там нямат никаква храна, Кари! Умират от глад!
— И по този случай ти отиваш на богаташка вечеря. За гладуващите в Африка. Защо просто не им изпратиш кашонче с храна?
Това вече му идва в повече. Капоти дръпва двата края на папийонката си така, че едва не се задушава.
— Защо все пак си тук? — пита.
Облягам се на възглавниците и питам:
— От кой град по-точно е Лил?
— Защо?
Завъртам очи с въздишка.
— Защото трябва да разбера! Искам да се свържа с нея! Ако не знаеш, в неделя е напуснала Ню Йорк!
— В интерес на истината вече знам. И ти можеше да знаеш, ако беше дошла днес на семинара.
Изправям се на дивана и се провиквам възбудено:
— Защо? Какво стана?
— Виктор съобщи официално, че е напуснала. За да се отдаде на друг тип кариера.
— Не го ли намираш за много странно?
— Защо?
— Защото единствената кариера, в която Лил вижда смисъл, е писането. Никога не би напуснала доброволно този курс.
— Може да е имала някакви семейни проблеми.
— А ти не знаеш ли? Не искаш ли да разбереш какви?
— Виж какво, Кари — срязва ме той. — Точно в този момент единствената ми грижа е да не закъснея. Трябва първо да взема Рейнбоу и…
— Единственото, за което те моля, е да ми кажеш името на родния град на Лил — изричам аз с нарочно формален тон.
— Не съм много сигурен. Нещо като Монтгомъри. Или може би Макон.
— Мислех, че я познаваш — изтъквам с обвинителен тон, макар да подозирам, че презрението, което му демонстрирам, е по-скоро заради Рейнбоу. Може би в крайна сметка двамата са гаджета. Знам, че не би трябвало да ми пука, обаче не е така.
Изправям се и изричам с пренебрежителна усмивка:
— Приятно прекарване на галавечерята!
И внезапно намразвам Ню Йорк. Не, задраскайте това. Не мразя самия Ню Йорк. Мразя само някои хора в него.
В телефонния указател за окръг Монтгомъри има трима абонати с фамилията Уотърс, а в окръг Макон — двама. Започвам от Макон и още на първия опит попадам на лелята на Лил. Тя е изключително любезна и ми казва номера на племенницата си.
Лил е шокирана да ме чуе, но едновременно с това се усеща, че й става много приятно. Възможно е липсата на ентусиазъм, долавяща се в гласа й, да се дължи на неудобството й, че така внезапно е напуснала Ню Йорк.
— Минах през квартирата ти — изричам притеснено. — Новото момиче там ми каза, че си се прибрала у дома.
— Трябваше да се махна.
— Защо? Заради Пеги ли? Винаги можеше да се преместиш при мен, знаеш го! — Никакъв отговор. — Да не би да си болна? — изпищявам тревожно.
Дълбока въздишка.
— Не и в традиционния смисъл на думата — отговаря.
— Което означава какво?
— Не желая да говоря за това — прошепва тя.
— Ама, Лил! — роптая аз. — Какво става с писането ти? Не можеш просто ей така да напуснеш Ню Йорк!
Кратка пауза. А после тя сковано изрича:
— Ню Йорк не е за мен. — Чувам приглушено ридание, като че ли е сложила ръка върху слушалката. — Трябва да затварям, Кари.
И внезапно събирам две и две. Не знам как досега не съм го забелязала. Толкова бе очевидно. Просто никога не допусках, че някоя нормална жена може да го хареса.
Прилошава ми.
— Да не е заради Виктор? — отронвам.
— Не! — изпищява тя.
— Значи е заради Виктор. Защо не ми каза? Какво стана? Да не си излизала с него?
— Той разби сърцето ми.
Сащисана съм. Не мога да повярвам, че Лил е имала връзка с Виктор Грийн и неговия абсурден мустак. Но как е възможно да целуваш мъж с този космат Уолдо на пътя си? И на всичко отгоре точно той да ти разбие сърцето?
— О, Лил! Ужасно! Но не можеш да му позволиш да те изгони от курса. Много жени са имали връзка с професорите си. По принцип не е добра идея, но понякога най-добрият подход е да се престориш, че никога не се е случвало — побързвам да допълня, припомняйки си Капоти и как двамата се държахме така, сякаш никога не сме се целували.
— Нещата са много по-сериозни, Кари — казва тя мрачно.
— Естествено, че са. Разбирам те прекрасно. Мислела си, че си влюбена в него. Но, честно казано, Лил, той не си заслужава. Той е просто чудат неудачник, който по някаква случайност е спечелил литературна награда — продължавам да я ободрявам аз. — И само след шест месеца, когато ти имаш много повече публикувани стихотворения в пресата, отколкото той някога може да си мечтае, и самата ти си спечелила награда, дори няма да си спомняш за него.