— За съжаление няма да има начин да го забравя.
— И защо? — подмятам небрежно.
— Защото съм бременна.
Зяпвам — в най-буквалния смисъл на думата.
— Там ли си още? — пита по едно време тя.
— От Виктор? — изричам накрая с треперещ глас.
— Че от кого другиго? — просъсква тя.
— О, Лил! — извивам съчувствено аз. — Съжалявам! Толкова съжалявам!
— Но вече се отървах — прошепва дрезгаво тя.
— Така ли? Е, може и да е за добро.
— Никога няма да разбера, не мислиш ли?
— Случват се и такива неща — опитвам се да я успокоя аз.
— Но именно той ме накара да се отърва от бебето.
Стисвам силно очи, почти долавяйки агонията й.
— Даже не ме попита дали искам и какво мисля. Не ми позволи да го обсъждаме. Просто реши, че… Реши, че… — не довършва, разпадайки се.
— Лил — прошепвам.
— Знам какво си мислиш. Че съм само на деветнайсет. И не би трябвало да раждам деца. Обаче аз вероятно щях… да си го гледам. Но сега просто нямах никакъв избор.
— Той те принуди да направиш аборт?!
— Може и така да се каже. Обади се и ми запази час в една клиника. После ме заведе дотам. Плати. И накрая седна в чакалнята да чака, докато всичко приключи, за да се увери, че съм го направила.
— Боже мой, Лил! Но защо просто не избяга оттам?
— Не ми достигна кураж. Знаех, че така трябва да постъпя, обаче…
— Болеше ли? — питам.
— Не — отговаря простичко тя. — И това беше най-странното. Изобщо не ме боля, а след това се чувствах прекрасно. Сякаш си бях отново същата. И в началото изпитвах облекчение. Но след това се замислих. И си дадох сметка колко ужасно е всичко. Не абортът, а начинът, по който се държа той. И тогава си дадох сметка, че той никога не ме е обичал. Как може един мъж да те обича и същевременно да не желае да има дете от теб?
— Не знам, Лил…
— Всичко е черно-бяло, Кари — извисява все повече глас тя. — И повече не мога да се преструвам. А дори и да можех, онова нещо винаги щеше да стои между нас. Споменът, че бях бременна от него, а той не желаеше детето си!
Потрепервам, но после питам предпазливо:
— Но може би по-късно ще се върнеш, а?
— О, Кари! — въздъхва тя. — Не схващаш ли? Аз никога повече няма да се върна! Повече не желая да познавам хора като Виктор Грийн! Ще ми се изобщо да не бях стъпвала в Ню Йорк! — И с болезнен вик тръшва телефона.
Седя си и въртя отчаяно кабела на телефона. Но защо точно Лил? На хора като нея подобни неща не се случват, нали? Но, от друга страна, какъв е типът хора, на които подобни неща се случват? В действията й има някаква поразителна финалност, която чак ме плаши.
Оборвам глава в ръцете си. Може би Лил е права за Ню Йорк. Защото тя дойде тук, за да победи, но градът победи нея. И щом това може да се случи на Лил, значи може да се случи на всеки. В това число и на мен.
Двайсет и седма глава
Седя си и потропвам гневно с крак.
Райън е излязъл пред курса и чете разказа си. Добър е. Много е добър. За една от лудите му преживелици в нощен клуб, когато някакво момиче с бръсната глава искало да се чука с него. Толкова е добър този разказ, че ми се ще аз да го бях написала. За нещастие не мога да му отделя цялото си внимание. Все още съм бясна от разговора си с Лил и измамата на Виктор Грийн.
Въпреки че думата „измама“ не е достатъчно силна. Предателство? Коварство? Вероломство?
Понякога думите не стигат, за да опишеш цялата подлост, на която са способни мъжете в една връзка.
Но какво им има, за бога? Защо не могат да приличат повече на жените? Някой ден ще напиша книга със заглавие „Свят без мъже“. В нея няма да има такива като Виктор Грийн. Нито като Капоти Дънкан.
Полагам усилия да се концентрирам върху Райън, ала отсъствието на Лил изпълва цялата стая. Непрекъснато поглеждам през рамо, надявайки се тя да е там, но виждам единствено празна маса. Виктор е намерил убежище в задната част на стаята, така че колкото и да искам, не мога да го наблюдавам, без да се завъртя неприлично в стола си. Но преди да започне часът, аз все пак си направих една малка разузнавателна акция.