Пристигнах в колежа двайсет минути по-рано и се насочих право към кабинета на професора. Той стоеше до прозореца и поливаше едно от онези идиотски висящи растения, които напоследък се считат за последен писък на модата. Идеята е, че по някакъв начин те ще осигурят допълнителен кислород на зажаднелия за важни въздушни съставки град.
— Да? — изрече той, като се обърна.
Каквото и да си бях намислила да кажа, заседна в гърлото ми. Отворих уста, а след това неловко се засмях.
Мустакът на Виктор го нямаше. Уолдо се оказа безвъзвратно изкоренен от мястото си — почти както неговото неродено дете.
Зачаках да видя какво ще направи професорът с ръцете си — след като се бе лишил завинаги от Уолдо.
Както и можеше да се очаква, те полетяха директно към горната му устна и потупаха голата кожа там — подобно на човек, изгубил крайник, който няма представа за този факт и разбира едва когато се опитва да го използва.
— Бррр — каза той.
— Чудех се дали сте успели да прочетете пиесата ми — попитах, след като си възвърнах равновесието.
— Мммммм? — Осъзнали, че Уолдо вече го няма там, ръцете му се свлякоха вяло от двете страни на тялото му.
— Завърших я — поясних, наслаждавайки се на неудобството му. — И вчера минах да ви я оставя, помните ли?
— Все още не съм стигнал до нея.
— А кога ще стигнете? — поисках да знам. — Защото има един човек, който проявява интерес към поставянето й…
— Вероятно през уикенда — отговори той и потупа леко косата си за потвърждение.
— Благодаря! — кимнах и после хукнах бодро по коридора. Нещо ми подсказваше, че той е наясно, че съм го погнала по петите. Че знае, че знам какво е направил.
Смехът на Капоти ме връща бързо в настоящето. Звучи като пирони върху черна дъска, но по приятни причини. Харесвам смеха му. От онзи вид смях, дето те кара да се пънеш да измислиш нещо смешно, само и само пак да го чуеш.
Става ясно, че разказът на Райън е много смешен. Късметлия си е той. Райън е един от онези мъже, чийто талант неизменно ще компенсира недостатъците му.
Виктор провлача крака към предната част на стаята. Аз се вторачвам към голите петна кожа върху горната му устна и потрепервам.
Цветя! Трябват ми цветя за Саманта. И тоалетна хартия. А защо не и един плакат в стил „Добре дошла у дома“? Мотая се из цветния пазар на Седмо авеню, прескачайки инцидентни локвички вода с носещи се по повърхността им цветенца. Спомням си, че веднъж някъде четох за дамите от висшето общество в Горен Ист Сайд, които всяка сутрин изпращали прислугата си на цветния пазар, за да купува свежи цветя. За момент ми се приисква и аз да бъда като тях, но след това си давам сметка, че усилието е твърде голямо за мен. Дали и Саманта ще изпраща прислугата си за цветя, когато се омъжи за Чарли? Струва ми се от типа богаташи, които биха очаквали точно това. Изведнъж цялата ми идея за цветята ми се струва толкова депресиращо тъпа, че се изкушавам да я изоставя.
Но знам, че Саманта ще им се зарадва. Утре се връща и сигурно ще се почувства добре, когато ги види вкъщи. Че кой не обича цветя, а? Именно. Обаче какви да са точно? Рози? Не ми се струват подходящи за случая. Вмъквам се в най-малкия магазин, където се опитвам да купя лилиум. Струва пет долара.
— Колко бихте могли да дадете? — пита продавачката.
— Два долара. Най-много три — отговарям.
— За тези пари можете да вземете единствено бебешки дъх. Пробвайте в отсрещния супермаркет.
Във въпросния магазин аз съм принудена да избера странен букет от многоцветни цветенца в необичайни нюанси на розовото, лилавото и зеленото.
Прибирам се вкъщи, слагам цветята във висока чаша и ги оставям до леглото на Саманта. Цветята може и да я зарадват, обаче аз не съм в състояние да се отърва от грозните си предчувствия. Непрекъснато си мисля за Лил и как Виктор Грийн съсипа живота й.
След това минавам на практична вълна и се заглеждам в чаршафите. Като се замисля, през последните седмици в тях не се е случвало нищо особено, освен консумация на кракери и сирене, но въпреки това няма да е зле да ги изпера. Но ме е страх да ходя до обществената пералня. Между пералните и сушилните се случват всякакви престъпления. Изнасилвания, откраднати дрехи и често бой за пералните. Въпреки това аз усърдно издърпвам черните чаршафи от леглото, натъпквам ги в една от калъфките и ги мятам през рамо.