Обществената пералня се оказва оскъдно осветена, но относително празна. Купувам си пакетче прах за пране от автомата и го разкъсвам. От гранулите започвам да кихам. Натъпквам чаршафите в една от пералните, изсипвам и праха за пране и след това сядам върху машината, за да затвърдя временното си господство над нея.
Какво им има на тези обществени перални, че изглеждат толкова депресиращо?
Да не би да е простичката реалност, че излагаш мръсното си бельо пред очите на хората, докато бързаш да го набуташ в и извън пералнята, надявайки се никой да не забележи скъсаните ти гащи и чаршафите от евтина, изкуствена материя? Или пък е белег за поражение? Нещо като признание, че така и няма да успееш да се издигнеш до квартира в сграда със собствена пералня в мазето?
Може би Уенди е права донякъде за Ню Йорк. Независимо какво си мислиш, че можеш да бъдеш, когато си принудена да спреш и да се огледаш къде си всъщност, ти става адски депресиращо.
Понякога човек просто не може да избяга от истината.
Два часа по-късно, докато нося гордо по стъпалата към апартамента изпраните и изсушени чаршафи, заварвам Миранда на стълбите на нашата площадка да си изплаква очите над новия брой на „Ню Йорк поуст“.
О, не! Пак ли?! Ама какво им има на последните два дена? Оставям торбата си и питам:
— Марти?
Тя кимва веднъж и сгъва засрамено вестника. На пода до нея, от малка хартиена торбичка стърчи гърлото на отворена бутилка с водка.
— Не можах да се въздържа! Налагаше се! — пояснява тя, кимайки към бутилката.
— На мен точно няма нужда да ми се извиняваш — отбелязвам аз, докато отключвам вратата. — Копеле!
— Просто не знаех къде другаде да отида — промърморва тя и се изправя. Прави храбро крачка напред, но после лицето й се сгърчва от болка. — О, Кари! Защо толкова боли?
— Нещо не разбирам. Мислех си, че всичко между вас е страхотно — отбелязвам и си паля цигара, подготвяйки се да впрегна в ситуацията най-добрите си умения за психоанализа.
— А аз си мислех, че просто се забавляваме — преглъща Миранда сълзите си. — Никога досега не ми се бе случвало да се забавлявам с някой мъж. А после, тази сутрин, когато станахме, той изведнъж започна да се държи адски странно. Бръснеше се, обаче забелязах, че усмивката му е някак си болезнена. Не исках да казвам нищо, защото не ми се щеше да ме вземе за една от онези жени, дето непрекъснато питат: „Ама какво не е наред, миличко?“ За първи път през живота си се опитвах да действам правилно!
— Сигурна съм…
Навън се чува грохот на гръмотевица.
Тя изтрива сълзите от бузите си и продължава:
— Макар да не беше изцяло мой тип, мислех си, че напредваме във връзката си. Казвах си, че най-сетне съм започнала да разрушавам познатия ми модел.
— Поне се опита — изричам успокоително. — Особено като се има предвид, че дори не харесваш мъжете. Когато се запознахме, ти не искаше да имаш нищо общо с тях, помниш ли? И беше страхотно. Защото, ако се замислиш, мъжете действително се оказват велика загуба на време!
— Може би си права — подсмърква Миранда, но веднага след това по бузите й се търкулват сълзи. — Някога бях силна. Но когато бях хваната неподготвена със… — Опитва се да намери подходящите думи. — Бях предадена от… от собствените си убеждения. Сигурно съм си въобразявала, че съм по-силна, отколкото съм. Мислех си, че мога да надуша мърляча от цял километър.
Следващата гръмотевица повдига и двете ни от дивана.
— О, мила! — въздъхвам. — Когато един мъж иска да те вкара в леглото си, винаги се държи образцово! От друга страна, Марти наистина искаше да бъде непрекъснато с теб, нали? Трябва да е бил луд по теб.
— А може би ме е използвал заради апартамента ми. Защото моят е по-голям от неговия. И аз нямам съквартиранти. Той си има един — Тайлър. Казва за него, че непрекъснато пърдял и наричал всички останали „педали“.
— Нещо не те разбирам. Ако наистина те е използвал заради апартамента, тогава защо ще къса с теб?
— Откъде да знам? — свива крака до гърдите си тя. — Снощи, когато правехме секс, трябваше да се досетя, че нещо не е наред. Защото сексът ни беше много… странен. Приятен, но странен. Той непрекъснато ме галеше по косата. И ме гледаше в очите с тъжно изражение. А накрая рече: „Искам да знаеш, че много държа на теб, Миранда Хобс! Наистина!“