— Използвал е цялото ти име просто ей така? „Миранда Хобс“?
— Тогава ми се стори романтично — подсмърква пак тя. — Обаче тази сутрин, след като се избръсна, се появи в стаята със самобръсначка и крем за бръснене в ръка и ме попита дали има някаква пазарска чанта.
— Какво?!
— За нещата му.
— Олеле!
Тя кимва замаяно и продължава:
— И аз го попитах за какво му е пазарска чанта. А той каза, че си дал сметка, че между нас няма да се получи и че не трябвало повече да си губим времето един на друг.
— Просто ей така? — зяпвам.
— Да. Говореше крайно пестеливо. Официално. Сякаш се намира в някакъв съд и ме изпраща в затвора. Не знаех какво да направя, затова просто му връчих проклетата пазарска чанта, която поиска. Беше от „Сакс“. При това от онези червените, скъпите.
Сядам на пети и простенвам:
— О, скъпа! Винаги можеш да си вземеш друга торбичка от „Сакс“!
— Но никога повече не мога да си намеря нов Марти — започва да вие тя. — Всичко е в мен, Кари! Проблемът е в мен! Аз съм тази, която прогонва мъжете!
— Слушай сега, на теб нищо ти няма, разбра ли ме? Проблемът е изцяло в него! И точка! Може би се е страхувал, че ти първа ще го зарежеш, затова е решил да те изпревари!
Тя накланя глава и отронва:
— Кари, аз хукнах след него по улицата, виках го, крещях! А когато той ме видя да тичам след него, побягна. Директно към спирката на метрото. Можеш ли да повярваш?
— Напълно — кимвам. След случилото се с Лил, мисля, че мога да повярвам на абсолютно всичко.
Тя дръпва малко тоалетна хартия от близкото руло и се издухва. После казва:
— Но ти може би си права. Може би той си мисли, че съм твърде добра за него. — И тъкмо когато си мисля, че съм пробила бронята на отчаянието й, през лицето й преминава познатото упорито изражение и тя изтърсва: — Само да можех да се срещна с него! Да му обясня! Може би пак бихме могли да се съберем…
— Неее! — изревавам аз. — Той вече е избягал веднъж. Което ще рече, че дори и пак да се съберете, той пак ще избяга. Очевидно това е моделът на неговото поведение.
Тя отпуска ръце в скута си и ме поглежда неуверено.
— Откъде знаеш?
— Повярвай ми, така е!
— Може пък да успея да го променя. — Протяга ръка към телефона, обаче аз го дръпвам за кабела, преди да е успяла да го докопа.
— Миранда! — стисвам телефона до гърдите си аз. — Ако сега се обадиш на Марти, ще престана да те уважавам!
Тя ме изпепелява с поглед и отсича:
— А ако ти не ми дадеш веднага телефона, ще ми бъде адски трудно отсега нататък да те считам за приятелка!
— Не е често — промърморвам и неохотно й подавам телефона. — Да смяташ някакъв си мъж за по-важен от приятелките си!
— Не смятам Марти за по-важен от теб. Просто искам да разбера какво точно стана.
— Но ти знаеш какво точно е станало!
— Той ми дължи истинско обяснение!
Предавам се. Тя грабва телефона и се смръщва. Натиска няколко пъти вилката и ме поглежда обвинително.
— Направи го нарочно, нали? Телефонът ти не работи.
— Така ли? — изненадвам се аз. Вземам телефона от ръцете си и лично го пробвам. Нищо. Пълно мълчание. — Ама тази сутрин говорих по него!
— Може би не си платила сметката.
— Може би Саманта не е платила сметката! Замина за Ел Ей.
— Шшшшт! — слага пръст на устата си Миранда. — Какво чуваш?
— Нищо.
— Точно така — нищо. — Скача и започва да пробва ключовете за лампите. — Климатикът не работи. Лампите също не светят.
Втурвам се към прозореца. Трафикът по Седмо авеню е зациклил. Вият клаксони и сирени. Хората излизат от колите си, размахват ръце и сочат дивашки към светофарите.
Проследявам погледите им. Светофарите, увиснали над булеварда, не светят.
Поглеждам напред. Откъм реката се носи пушек.
— Но какво става, за бога? — изпищявам.
Миранда скръства ръце пред гърди, усмихва се триумфално и обявява:
— Градът е останал без ток!
Двайсет и осма глава
— Окей. Да си изясним нещата. Казваш, че тръбите на матката понякога могат да отидат и в други части на тялото, а когато ти дойде цикълът, да прокървят, така ли?
— Да. И понякога не можеш да забременееш. Или, ако това стане, плодът може да се развие извън матката — отбелязва Миранда, горда със знанията си.