— Аз също.
Чувам я как се раздвижва в черните си чаршафи. Потупва близкия до мен край на леглото и смотолевя:
— Ела. Има достатъчно място.
Надигам се с мъка, строполявам се на мекото легло и веднага отнасям плувката.
Двайсет и девета глава
— Ей, хора! Открих храна! — провиква се Миранда, поставя на леглото ни кутия кракери и всички се нахвърляме върху тях умрели от глад.
— Смятам, че всички целокупно трябва да се преместим у Чарли — отбелязвам, като бръсвам трохите от кракерите от чаршафа. — Той има най-големия апартамент от всички ни.
Затворени сме тук от цяла вечност. Не знам още колко ще издържа.
— Не! — отсича непреклонно Саманта. — Предпочитам да умра от глад, но няма да си позволя да ме види такава! Косата ми е мръсна!
— Косите на всички в този град са мръсни — изтъквам очевидното. — Включително и на Чарли.
— Слушайте какво! — обажда се Миранда. — Онези неща, дето си ги говорихме снощи — нали на никого другиго няма да кажем, а?
— Аз все още не мога да повярвам, че Марти има само един тестис — подхвърлям и си вземам още един кракер. — Това би трябвало да ти подскаже нещо още от самото начало.
— Аз пък смятам, че е в негов плюс — констатира Саманта. — Кара го да се старае повече като любовник.
Опипвам кутията за следващия си кракер. Обаче няма такъв. Празна е.
— Трябва да си вземем нещо за ядене — промърморвам.
— Аз не мърдам оттук! — отсича лениво Саманта. — Няма ток, няма работа. И най-вече — няма го Хари Милс, за да се опитва да ми наднича под полата.
Въздъхвам и се преобличам в последния си чист комплект хирургически гащеризон.
— Да не би изведнъж да си решила да ставаш лекар? — пита Саманта.
— Хей, къде ти е слушалката? — подмята весело Миранда.
— Костюмът е много шик — изтъквам аз.
— Откога?
— Отсега! — тросвам се ядосано. Брей, тук май никой не харесва нито сексуалния ми опит, нито избора ми на облекло! Ама че хора!
Миранда се привежда към Саманта и възбудено изписква:
— А кое е най-лошото ти сексуално преживяване, което някога си имала?
Вдигам ръце от тях. Когато се измъквам от апартамента, двете се заливат от смях за нещо, което наричат „Проблема на молива“.
Бродя безцелно из квартала, а когато зървам отворената врата на кръчмата „Бялото конче“, влизам.
В сумрака заварвам няколко човека, седнали на бара. Първата ми реакция е на облекчение, че съм намерила нещо отворено. Втората ми реакция е на ужас, когато си давам сметка кои са двама от тях — Капоти и Райън.
Примигвам. Не може да бъде! Капоти е отметнал назад глава и се превива от смях. Райън се държи за облегалката на високия си стол така, сякаш всеки момент ще падне. Очевидно и двамата са яко наквасени.
Ама какво, по дяволите, правят тук? От друга страна, квартирата на Капоти е само на две пресечки оттук и нищо чудно Райън да му е бил на гости и именно така да ги е сварило спирането на тока. Но иначе съм изненадана да ги видя тук — все пак Капоти не може да се оплаче от празен бар вкъщи. Като ги гледам обаче, предполагам, че са избягали.
Поклащам неодобрително глава, настройвайки се за неизбежния сблъсък с тях. Ала тайничко всъщност се радвам да ги видя.
— Тук заето ли е? — обаждам се зад тях и се настанявам на стола до Райън.
— Какво? — Очите му се кръстосват, а след това се оправят, докато се опитва да ме фиксира. След това се сгромолясва върху мен и ме притиска в мечешка прегръдка. — Кари Брадшоу! Тъкмо говорехме за теб! — Поглежда към Капоти: — Нали така?
— Сериозно? — питам аз.
— Сериозно ли? — пита и Райън.
— Мисля, че минахме тази тема преди около дванайсет часа — уточнява Капоти. Той също е наквасен, но не чак толкова като Райън. Вероятно защото смята за проява на лош вкус да изглежда пиян. — Отдавна преминахме на други теми.
— Хемингуей? — поглежда го объркано Райън.
— Достоевски — отговаря Капоти.
— Така и не мога да ги оправя тези руснаци. А ти? — обръща се към мен Райън.
— Само когато съм трезва — отвръщам.
— А сега трезва ли си? О, не! — Райън прави крачка напред и едва не пада в скута на Капоти. Хваща се за бара и допълва: — Никой не може да бъде трезвен, когато няма ток. Не е позволено. Барман, дайте на тази дама нещо за пиене!