— Ти пък какво правиш тук? — пита Капоти.
— Търся нещо за ядене — отговарям и ги поглеждам неуверено.
— Брей, и ние бяхме тръгнали за същото — плясва се през челото Райън. — След това обаче нещо се случи и ние си останахме тук. Опитахме се да си тръгнем, обаче ченгетата започнаха да обвиняват Капоти, че бил контрабандист на алкохол, затова ни натикаха в една дупка, и…
И избухва в смях. Съвсем неочаквано аз прихвам след него. Очевидно сме болни от една и съща болест, защото почти едновременно се хващаме за стомасите, през секунда-две сочим Капоти и започваме да се смеем още по-силно. Капоти само клати глава, като че ли не може да разбере как се е озовал в една компания с нас.
— Не, иначе сериозно ви говорех — изхълцвам аз. — Наистина ми трябва нещо за ядене. С двете ми приятелки…
— Ти си с жени? — светват очите на Райън. — Хайде тогава да тръгваме!
И макар и поклащайки се, той излиза от бара, а ние с Капоти хукваме след него.
Не съм точно сигурна как се стигна до всичко това, обаче един час по-късно Райън, Капоти и моя милост се катерим по стъпалата към апартамента на Саманта. Райън се държи здраво за перилата, а Капоти го бута дружески напред. Поглеждам ги и въздъхвам. Саманта ще ме убие. А може би не. Може би вече нищо няма значение след двайсет и четири часа без електричество.
Пък и не се връщам с празни ръце. Освен Райън и Капоти водя една бутилка водка и две стекчета бира, които Капоти успя да изкрънка от бармана. След това намерих една църква, където раздаваха шишета с вода и сандвичи с шунка и сирене. След това Райън реши да пусне една вода в един празен вход на жилищна кооперация. След това едно ченге на мотор ни погна и започна да ни крещи да се прибираме по домовете си.
Което също беше невероятно смешно, макар че може би не трябваше.
Когато влизаме в апартамента, заварваме Саманта приведена над масичката в дневната да съставя някакъв списък. Миранда седи до нея и лицето й преминава последователно през изражения на неодобрение, възхищение и накрая — неподправен ужас. Накрая възхищението взема превес над всички останали чувства и се закотвя в очите й.
— Стават двайсет и двама! — възкликва. — А кой е този Итън? Мразя това име.
— Имаше оранжева коса. Това е единственото, което си спомням за него.
О, боже! И както виждам, отново са прибягнали до услугите на бутилката с водка.
— Ние се върнахме! — провиквам се от коридора.
— Ние ли? — обръща се рязко Саманта.
— Доведох моя приятел Райън. И неговия приятел Капоти.
— Виж ти! — измърква Саманта, изправя се на крака и оглежда одобрително прибраните от мен заблудени души. — Да ни спасите ли идвате?
— Мисля, че по-скоро ние ги спасяваме — обаждам се наежено аз.
— Добре дошли! — помахва Миранда от дивана.
Поглеждам я отчаяно, питайки се какво направих. Вероятно онова, дето го казват за опасността, е вярно. Изостря сетивата. И като че ли прави хората далеч по-привлекателни от начина, по който изглеждат при нормални обстоятелства. Сигурно има нещо общо с оцеляването на видовете. Но ако всичко това е вярно, Майката Природа не би могла да подбере по-несериозна група индивиди от нас.
Насочвам се към кухнята с хранителните запаси, които успях да събера, и започвам да ги вадя от фолиото.
— Дай да ти помогна — обажда се зад мен Капоти.
— Няма какво да ми помагаш — озъбвам му се аз и започвам да режа сандвичите на две, за да оставя запаси и за по-късно.
— Няма нужда да се стягаш толкова — отбелязва той, отваря един кен бира и го плъзва към мен.
— Не се стягам. Просто все някой трябва да остане с бистра глава.
— Твърде много се притесняваш. Винаги се държиш така, сякаш всеки момент очакваш да се забъркаш в неприятности.
— Кой, аз ли? — поглеждам го сащисано.
— Изражението ти почти непрекъснато е кисело или неодобрително — пояснява той, докато отваря кен бира и за себе си.
— А аз какво да кажа за твоето арогантно и също неодобрително изражение? — срязвам го аз.
— Аз не съм арогантен, Кари.
— Да бе. Аз пък съм Мерилин Монро.
— И какво толкова му мислиш, а? — пита той. — Нали през есента заминаваш за „Браун“?
Да, „Браун“. Парализирана съм. Въпреки липсата на електричество, нищожните ни хранителни запаси и присъствието на Капоти Дънкан в квартирата ми този университет е последното място, където искам да отида. Изведнъж цялата идея за колеж ми се струва абсурдна.