Роалд Дал
Любима моя, гълъбица моя
От години имам навика да си дремвам следобед. Настанявам се в един от фотьойлите във всекидневната, подлагам възглавница под главата си, вдигам крака върху малка кожена табуретка и чета, докато заспя.
Този петъчен следобед седях в стола си с книга в ръка — моите стари любимци Дабълдей и Уестуд и тяхната „Видове Diurnal Lepidoptera“ — и се чувствах удобно както винаги, когато жена ми, която никога не е била от мълчаливите, се обади от дивана насреща:
— Онези двамата — каза. — В колко часа ще дойдат?
Не отговорих, затова тя повтори въпроса си, този път по-силно.
Любезно й отвърнах, че не знам.
— Не ми харесват много — продължи тя. — Особено мъжът.
— Добре, скъпа.
— Артър! Казах, че не ми харесват особено.
Свалих книгата и я погледнах. Беше се излегнала върху дивана и прелистваше някакво модно списание.
— Виждали сме ги само веднъж — казах.
— Ужасен човек наистина. Нито за миг не спря да разказва вицове, истории и какво ли не още.
— Сигурен съм, че чудесно ще се справиш с тях, скъпа.
— А и тя е направо непоносима. Кога мислиш, че ще пристигнат?
Предположих, че някъде около шест.
— А ти самият не смяташ ли, че са ужасни? — попита тя, като ме посочи с пръст.
— Ами…
— Направо са ужасни. Ужасни!
— Вече е късно да оттеглим поканата си, Памела.
— Толкова са неприятни, че повече няма накъде.
— Тогава защо ги покани? — Въпросът се изплъзна, преди да успея да се овладея, за което веднага съжалих, защото си имам правило никога да не предизвиквам жена си, ако това е възможно.
Тя замълча, а аз наблюдавах лицето й и чаках отговора — едрото бяло лице, което за мен беше толкова странно и пленително, че имаше случаи, когато едва успявах да откъсна поглед от него. Понякога вечер — когато се занимаваше с ръкоделието си или рисуваше сложните си миниатюрни плетеници от цветя — лицето й се стягаше и започваше да излъчва някаква дълбока вътрешна сила, чиято красота не можеше да се опише с думи. А аз седях минута след минута, без да мога да сваля поглед от него, и през цялото време се преструвах, че чета. Дори сега, в този миг, с това напрегнато кисело изражение, смръщено чело и презрителна извивка на носа, трябваше да призная, че в тази жена имаше нещо царствено, нещо великолепно, почти величествено; а колко висока беше, далеч по-висока от мен — макар че сега, когато вече караше петдесет и първата си година, струва ми се, би трябвало да я наричам по-скоро едра, отколкото висока.
— Много добре знаеш защо ги поканих — рязко отсече тя. — Заради бриджа, това е всичко. Играта им е несъмнено първокласна и залагат прилични суми. — Вдигна поглед и видя, че я наблюдавам. — Е… предполагам, че горе-долу и ти мислиш същото, нали?
— Ами, разбира се, аз…
— Не ставай глупак, Артър.
— Трябва да ти кажа, че единствения път, когато бяхме заедно, те всъщност ми се сториха доста приятни.
— Месарят също е много приятен.
— Памела, скъпа моя, моля ти се. Хайде, стига вече.
— Слушай — каза тя и тръшна списанието в скута си. — Ти не по-зле от мен разбра що за хора са. Глупави и амбициозни хора, които си въобразяват, че могат да проникнат навсякъде само защото добре играят бридж.
— Сигурен съм, че си права, скъпа, но честна дума, изобщо не разбирам защо…
— Колко пъти ще ти го повтарям — за да можем поне веднъж и ние да направим една сносна игра. До гуша ми е дошло да играя с некадърници, но наистина не разбирам защо е нужно тези ужасни хора да идват в къщата ми.
— Разбира се, скъпа, но сега не е ли малко късничко…
— Артър?
— Да?
— Защо, за бога, винаги спориш с мен? Прекрасно знаеш, че и на теб ти допаднаха точно толкова, колкото и на мен.
— Наистина, Памела, мисля, че съвсем излишно се тревожиш. В края на краищата те изглеждаха една приятна и възпитана млада двойка.
— Артър, не се превземай.
Тя ме гледаше сурово с големите си сиви очи и за да ги избегна — те понякога ме караха да се чувствам твърде неудобно — станах и отидох до остъклената врата, която водеше в градината. Голямата наклонена ливада пред къщата беше току-що окосена, разделена на по-тъмни и по-светли ивици зелено. Златният дъжд в отсрещния й край най-после се беше обсипал с цвят и дългите златисти гирлянди искряха на фона на по-тъмните дървета отзад. Розите също бяха нацъфтели, и алените бегонии, а в дългия цветен бордюр се открояваха всичките ми прекрасни хибридни лупини, кандилки, карамфили и огромната бледа дъхава перуника. Единият от градинарите крачеше по алеята — връщаше се от обед. През дърветата виждах покрива на къщурката му, а отвъд нея и малко встрани мястото, където алеята излизаше през зелените порти и се вливаше в пътя за Кентърбъри.