— Боя се, че е така.
Видях я как бързо отиде до леглото да си вземе цигара. Запали я с гръб към мен, после се извърна и издуха дима към тавана във вид на тънка струйка. Знаех, че трябваше да направим нещо, но не бях сигурен точно какво, защото не беше възможно да ги обвиним, без да разкрием източника си на информация. Чаках решението на жена си.
— Слушай, Артър — каза тя бавно, изпускайки облаци дим. — Ами че това е великолепна идея. Смяташ ли, че и ние можем да се научим?
— Какво!
— Разбира се. Защо не?
— Хей! Не! Чакай малко, Памела…
Тя обаче бързо прекоси стаята, приближи се плътно до мен, наведе глава и ме погледна — с до болка познатата усмивка, която не беше съвсем усмивка, в ъгълчетата на устата и извивката на носа, и големите изразителни сиви очи, които се взираха в мен през искрящите черни точици в средата, а по-нататък ставаха сиви и накрая бели, изпъстрени със стотици малки червени жилчици — и когато ме погледна така настойчиво и отблизо, кълна ви се, имах чувството, че се давя.
— Да — каза тя. — Защо не?
— Но, Памела… За бога… Не… В края на краищата…
— Артър, много ми се иска да не спориш с мен непрекъснато. Точно това и ще направим. Сега иди да донесеш едно тесте карти. Започваме веднага.