— Кой номер обувки носите? Какъв е телефонният ви номер?…
И атмосферата стана още по-неловка.
Независимо че се отразявах в огледалото, той като че ли не бе напълно сигурен и от време на време се обръщаше назад, за да се увери, че не съм нарушила обещанието си. В тези моменти бръснарят трябваше да спира работата си с ножицата, но се съобразяваше, без да негодува. Аз се усмихвах и леко повдигах едната си ръка в знак, че все още съм тук.
Белите коси падаха на снопчета и се плъзгаха по пелерината, след което се сипеха по пода. Собственикът на бръснарницата със сигурност не знаеше, че покритият с бели коси череп съдържа в себе си нещо, способно да изброи всички прости числа чак до 100 000 000… А сред клиентите, насядали на дивана, чакащи странният мъж, когото виждаха пред себе си, най-сетне да си тръгне, нямаше ни един, който да знае за тайната, скрита в рождения ми ден и ръчния му часовник… Докато си мислех за това, кой знае защо, ме изпълваше чувство на гордост. Обърнах се към огледалото и му направих знак с още по-ведра усмивка.
След като излязохме от бръснарницата, си взехме кафе от машина и седнахме на една пейка в парка. Наблизо имаше детски пясъчник, фонтан и тенис корт. Всеки нов полъх на вятъра понасяше нападалите листенца от цветовете на вишните, слънчевите лъчи, които се процеждаха през листата, игриво озаряваха профила на Професора. Всички бележки по него непрестанно трептяха. Той старателно надничаше в чашката с кафе, все едно пиеше нещо със съмнителен произход.
— Както си и мислех! Сега сте още по-мъжествен и по-красив.
— Престанете с шегите!
Когато заговори, долових не обичайната миризма на хартия, а мирис на крем за бръснене.
— Коя област на математиката изучавахте в университета?
Не че щях да разбера нещо, но от благодарност, че се бе вслушал в молбата ми и бе излязъл навън, реших да му задам въпрос, свързан с математиката.
— Област, наречена „Царицата на математиката“ — отговори той, отпивайки голяма глътка от кафето си. — Красива и благородна като царица, ала и безмилостна като Сатаната. Казано накратко, изглежда лесно. Изучавах връзките между познатите на всички ни цели числа: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7…
Не очаквах да използва дума от рода на царица, която би прилягала повече на приказка. В далечината се чуваха звуци от отскачащи тенис топки. Пред нас преминаваха майки, бутащи бебешки колички, хора, бягащи за здраве или каращи колело, ала щом зърнеха Професора, смутено извръщаха погледи.
— Откривате връзките помежду им, така ли?
— Точно така, именно откриване. Не изобретяване. Изравям теореми, съществували някъде там, много преди аз да се родя, без да бъдат забелязани от никого. Като да преписваш ред по ред истината, изложена единствено в тефтера на Бога. А никой не знае къде се намира този тефтер, нито кога се отваря…
Като казваше „теореми, съществували някъде там…“, Професора посочваше същата онази точка в пространството, в която се взираше, докато мислеше.
— Например, когато бях в „Кеймбридж“, работех върху хипотезата на Артин относно кубичните форми с цели коефициенти. Основах се на идеята за метода на кръговете и използвах алгебричната геометрия, алгебричната теория на целите числа и Диофантовата апроксимация… В процеса на това се заех да търся кубични форми, които не се подчиняваха на хипотезата на Артин… Най-накрая намерих доказателство, приложимо за определени форми, поставени в специфични условия.
Професора вдигна едно клонче, паднало под пейката, и започна да пише с него нещо по земята. Нещо, което нямаше как да бъде описано. Имаше числа, букви, мистериозни символи, свързани помежду си в непрекъсната верига. Не бях способна да разбера и дума от онова, дето бе казал, но осъзнавах наличието на непоклатима логика, към чийто център той се бе устремил. Излъчваше впечатляващо достолепие. Не беше останала и следа от напрежението, обзело го при бръснаря. Изсъхналото клонче без почивка гравираше върху сухата земя волята на Професора. Неусетно в краката ни се простря дантела от преплетени формули.
— Дали бихте имали нещо против да споделя с вас едно свое откритие?… — изтърсих, изненадвайки сама себе си, когато клончето спря да се движи и отново настъпи тишина.
Запленена от прекрасните дантелени орнаменти, може би ми се бе приискало и аз да взема някакво участие. Освен това бях напълно уверена, че Професора няма да се отнесе с пренебрежение към едно толкова детинско откритие.
— Сумата от делителите на числото 28 е 28.
— Оо!… — възкликна той и до писанията, свързани с хипотезата на Артин, добави: