Професора никога не ни пришпорваше. Повече от всичко обичаше да ни наблюдава, придобили задълбочено изражение, потънали в размисли над задачата.
— Май няма подобно число… — плахо продумах аз.
— О, не! То е ето тук — каза той, сочейки гърдите си. — Тъй като е много свенливо, не се показва на места, където може да бъде видяно, но неизменно е в сърцата ни, крепи света с малките си ръце…
Ние пак замълчавахме и мислите ни се рееха около представата за незнайно място, където корен квадратен от –1 с все сили протяга ръце… Чуваше се единствено шумът на дъжда. Синът ми докосваше главата си с ръка, сякаш за да се увери отново във формата на знака за корен квадратен.
Ала все пак Професора не беше човек, който само ни учеше. Бе скромен по отношение на нещата, които не разбираше, и по свенливост изобщо не отстъпваше на корен квадратен от –1. Когато ме викаше за нещо, неизменно започваше с думите: „Много съжалявам за безпокойството… бихте ли…“.
Например дори и ако просто искаше да наглася таймера на малката фурна на три минути и половина, не забравяше да добави: „Много съжалявам за безпокойството, но…“. В мига, в който завъртах копчето, Професора любопитно протягаше шия и се втренчваше във фурничката чак докато филията му се препечеше. Гледаше с такова възхищение, сякаш неотклонно наблюдаваше как демонстрираното от мен доказателство постепенно се доближава към някаква глобална истина и тази истина е не по-малко значима от Питагоровата теорема.
* * *
Беше март 1992-ра, когато от Агенцията за домашни помощници „Акебоно“ ме изпратиха на работа при Професора. По онова време бях най-младата сред помощниците, регистрирани в агенцията на едно малко градче на брега на вътрешното море Сето[2], но вече имах зад гърба си повече от десетгодишен опит. През тези години бях успяла да се сработя с какви ли не работодатели и гордо можех да се нарека професионалист по отношение на домакинската работа. Не се жалвах на директора на Агенцията, дори и да ме разпределяха при трудни клиенти, тактично избягвани от колегите ми.
Колкото до Професора, само като погледнах клиентския му картон, ми стана ясно, че си имам работа с тежък случай. Ако поради оплакване, подадено от наемащата страна, помощницата биваше сменена с друга, то на гърба на картона следваше да бъде положен син мастилен печат с формата на звезда. Върху картона на Професора съзрях цели девет звезди. Това беше най-големият рекорд, на който бях попадала дотогава.
Когато отидох в дома му за интервюто, бях посрещната от елегантно облечена, слаба възрастна дама. Боядисаната ѝ в кестеняв нюанс коса бе прибрана, носеше плетена рокля и в лявата си ръка държеше черен бастун, за да се подпира.
— Задължението ви ще бъде да се грижите за моя девер — каза тя.
В първия момент не успях да схвана каква е връзката между Професора и възрастната дама.
— Досега никой не се е задържал задълго… И аз, и деверът ми сме крайно затруднени. Всеки път когато дойде нов човек, трябва да започваме всичко отначало… Толкова е затормозяващо!
Най-сетне разбрах, че под „девер“ тя всъщност има предвид брата на съпруга си.
— Не искам да се върши нещо кой знае колко сложно: от понеделник до петък да се идва сутрин в единайсет, да се приготвя обядът, да се почиства къщата, да се напазарува и да се приготвя вечерята, след което да си тръгнете в седем. Нищо повече от това.
Докато произнасяше думата девер, в тона ѝ се долавяше някаква колебливост. Независимо от сдържаните маниери, лявата ѝ ръка не намираше покой и нервно въртеше дръжката на бастуна. Въпреки че се стараеше да избягва погледа ми, от време на време тя втренчваше в мен очи, издаващи предпазливост.
— Подробните изисквания са описани в договора, който внесох в Агенцията. Във всеки случай не бих си позволила никакви оплаквания, стига да му се помогне да има съвсем обикновено ежедневие, подобно на всички останали.
— А вашият девер… той сега къде е? — попитах аз, след което възрастната дама посочи с върха на бастуна си към самостоятелна постройка в дъното на вътрешния двор.
Отвъд грижливо подкастрения жив плет от яркочервена фотиния, през листата на гъсто избуяла растителност надничаше червеникавокафяв аспиден покрив.
— Не ви е позволено да ходите от постройката до главната къща. Работното ви място е само и единствено домът на девера ми. Откъм улицата, от северната страна има отделен вход — достатъчно е да използвате него. Всички проблеми, предизвикани от моя девер, следва да бъдат разрешавани на територията на постройката. Разбирате, нали… Това е единственото условие, което разчитам да бъде стриктно съблюдавано.