И леко почука с бастуна си.
На фона на лишените от здрав разум изисквания на предишните ми работодатели, като например да разпускам косата си, след което да я връзвам всеки ден с различен цвят панделка, топлината на чая да е точно седемдесет и пет градуса — ни повече, ни по-малко, всеки път, щом Венера се изкачи на небосклона, да долепям длани и да се моля, сегашното условие не ми се стори особено трудно.
— Бих ли могла да се видя с девера ви?
— Не е необходимо.
Така категорично ми отказа, че ме обзе чувството, сякаш бях изрекла обидна дума, която нямаше как да върна назад.
— Дори и да се срещне с вас днес, до утре вече напълно ще ви е забравил. Затова няма и смисъл.
— И това ще рече, че…
— Нека ви го кажа направо: той има затруднения с паметта. Не че страда от деменция. Като цяло, функцията на мозъчните му клетки не е нарушена. Преди седемнайсет години обаче една много малка част от мозъка му беше увредена и деверът ми загуби способността да запаметява нови неща. Причината е, че претърпя автомобилна катастрофа и удари главата си. Натрупването на паметта му спря окончателно през 1975-а. И оттогава, даже и да се опита да акумулира нови спомени, те веднага се разпадат. Макар и да помни теоремата, открита от него преди трийсет години, не си спомня какво е било менюто на вчерашната му вечеря. Образно казано, ситуацията е подобна на това, в главата му да бъде поставена осемдесетминутна видеокасета и когато върху нея се записва повторно, записаното преди да се изтрива малко по малко. Деверът ми може да помни не повече от осемдесет минути — точно един час и двайсет минути.
Личеше си, че много пъти бе повтаряла все същото разяснение — говореше гладко, без нито веднъж да се запъне, без да влага някаква емоция.
Трудно ми бе да си изградя реална представа какво означава осемдесетминутна памет. Разбира се, многократно се бях грижила за болни хора, но изобщо нямах идея как този опит би ми помогнал. Уви, вече постфактум, в съзнанието ми изплува дългата редица сини звезди печати в клиентския му картон…
Доколкото можех да преценя от главната къща, постройката беше притихнала, не се долавяха знаци за човешко присъствие. Насред живия плет от фотиния се виждаше старинна врата, водеща към частта, в която се намираше постройката. Като се вгледах по-внимателно, забелязах, че бе заключена със солиден катинар, целият покрит с ръжда и птичи изпражнения, в който какъвто и ключ да вкараш, едва ли вече би го отключил.
— Добре тогава, очаквам ви вдругиден, в понеделник. Нали нямате възражения? — отсече тя с тон, неоставящ никакъв шанс за допълнителни въпроси.
Ето така станах домашна помощница при Професора.
* * *
В сравнение с внушителната главна къща постройката беше повече от скромна, направо занемарена. Представляваше едноетажна, безлична малка къща, която пораждаше усещането, че е струпана по задължение, с нежелание. И сякаш за да се прикрие това, само около нея дърветата и храстите не бяха поддържани, оставени да избуяват на воля. Портата бе потънала в сянка, а и входният звънец не работеше.
— Кой номер обувки носите?
Първото, което Професора ме попита, след като се представих като новата домашна помощница, беше не за името, а за номера на обувките ми. Нямаше нито поздрав, нито подобаващ лек поклон… Спазвайки желязното правило на моята професия — каквато и да е ситуацията, да не отговаряш на въпроса на работодателя с въпрос, — чисто и просто, отвърнах на запитването.
— Двайсет и четвърти[3].
— Охо, това е наистина силно число. То е четири факториел и се означава с 4!
Професора скръсти ръце пред гърдите си и затвори очи. За кратко настъпи тишина.
— А какво означава факториел? — полюбопитствах аз, разсъждавайки, че след като за един работодател номерът на обувките съдържа такъв дълбок смисъл, то темата трябва да се развие още малко.
— 24 се получава, когато умножим всички естествени числа от 1 до 4 — отвърна той все така със затворени очи. — Какъв е номерът на телефона ви?
— 576-1455.
— Казвате 5761455, тъй ли? Не е ли прекрасно! Та това е точният сбор от всички прости числа между 1 и 100 000 000.
Професора кимна с израз на силна заинтересованост.
Макар да не разбирах кое му е прекрасното на телефонния ми номер, до мен достигаше топлината, с която бе пропит тонът му. Той не се държеше така, сякаш парадира със знанията си, а напротив, по-скоро излъчваше скромност и откритост. Може би в телефонния ми номер се спотайваше необикновена съдба; дали пък и аз, притежавайки този номер, нямах също такава необикновена съдба… Топлината, която почувствах, породи у мен подобни илюзии.