— Искате да кажете, че ме карате да отида там, така ли?
Изглеждаше дълбоко замислен.
— Разбира се, не ви налагаме… Каним ви, ако имате желание, да дойдете с нас.
— Мм, до стадиона… с автобус? — Мисленето беше специалитетът на Професора и ако го оставехме, спокойно щеше да откара до края на мача. — А ще видим ли Енацу?
Той изведнъж ни удари по болното място и макар за миг да се сепнахме, Рууто му отговори, както предварително бяхме решили:
— За съжаление, Енацу игра онзи ден срещу „Гигантите“ на стадион „Кошиен“, затова днес не е включен в отбора. Съжалявам…
— Няма защо да се извиняваш. Да, наистина е жалко. А поне би ли онзи ден?
— Естествено. Седмата му победа за сезона.
По онова време, през 1992-ра, питчърът с номер 28, Йошихиро Накада, почти не се състезаваше заради травма в рамото. Трудно бе да се определи дали това, че никой нямаше да играе с този номер, беше добър знак, или напротив. Ако Накада не беше питчър, дори и на Професора щеше да му се стори странно, но ако номер 28 загряваше в отдалечения булпен, имаше голяма вероятност отслабналото му зрение да го заблуди. Тъй като никога не бе виждал Енацу в действие, сигурно не би разпознал позата, в която хвърляше. В случай обаче че Накада застанеше на питчърското възвишение, никаква заблуда нямаше да свърши работа и шокът за Професора, без съмнение, щеше да бъде огромен. За разлика от Енацу, Накада хвърляше с дясната ръка. Затова в крайна сметка нещата щяха да минат по-гладко при положение, че още от самото начало играч с номер 28 просто липсваше.
— Хайде, нека да отидем заедно! Ще бъде по-забавно, ако и вие дойдете с нас.
Думите на Рууто наклониха везните и той се съгласи.
Когато слязохме от автобуса, обектът, който здраво стискаше, се смени — вместо подлакътниците на седалката ръката на сина ми. И по пътя през парка към стадиона, и след това, докато се промъквахме през претъпканите бетонени коридори, двамата почти не говореха. Професора — заради стъписването, че се е озовал на място, нямащо нищо общо с ежедневието му, Рууто — от силната възбуда, че ще гледа мач на обожаваните от него „Тигри“. Сякаш загубили ума и дума, те стреснато шареха с очи наоколо.
— Наред ли е всичко? — питах аз от време на време, а Професора мълчаливо кимаше и още по-силно стисваше ръката на сина ми.
В момента, в който изкачихме стълбите, водещи към специалните трибуни над трета база, и тримата едновременно извикахме. Пред нас се бе разкрила впечатляваща гледка — меката, наситено черна пръст на вътрешния терен, базите, без никаква следа по тях, правите бели линии и ширналата се грижливо подстригана трева. Свечеряващото се вече небе бе толкова близо, че можеше с ръка да го достигнеш. И тогава, сякаш очаквали нашето пристигане, запалиха осветлението. Облян от снопове светлина, стадионът изглеждаше като космически кораб, спуснал се от небето.
* * *
Дали, както очаквахме, на 2 юни Професора се бе насладил на мача между „Хирошима“ и „Ханшин“? През годините от тогава аз и Рууто от време на време говорехме за този специален ден, ала и двамата не бяхме уверени, че той от сърце бе обикнал бейзбола на живо. Често ни налягаха угризения, че натрапвайки се, без да го осъзнаваме, бяхме изморили един добронамерен болен човек.
Но многобройните незначителни сцени, които тримата бяхме преживели заедно, не избледняваха, а напротив, колкото повече време минаваше, изплуваха в паметта ни все по-ярки и ни изпълваха с топли чувства. Неудобните седалки с напукани облегалки, мъжът, вкопчен в телената ограда, който от началото до края не беше спрял да крещи „Камеяма…“, сандвичът с яйце, подправен с твърде много горчица, светлините на самолета, прекосил небето, подобно на падаща звезда, точно над центъра на терена… Връщахме се с носталгия към всичко това, без никога да ни омръзне. Когато си говорим за спомените ни от бейзболния стадион, и до ден днешен в миг ни завладява илюзията, че Професора е до нас.
Най-любим ни беше епизодът с момичето, продаващо напитки, по което той определено си падна. Щом приключи вторият ининг, Рууто набързо излапа всички сандвичи и заяви, че му се пие сок. Като понечих да махна на някой от продавачите, Професора хвана ръката ми и каза само: „Не бива“. Попитах го: „Защо?“, ала той мълчеше и нищо не отговори. Следващия път, когато наблизо мина продавач и аз тръгнах да му правя знак, отново изстреля краткото „Не бива“. Тонът му беше толкова сериозен, та си помислих, че не дава на Рууто да пие сок, понеже е вредно за здравето на децата.
— Ще трябва да се задоволиш с чая, който съм донесла от вкъщи — казах аз.