Той не изглеждаше особено разтревожен, че не виждаше на терена нито един от състезателите, чиито карти бе събирал. Беше зает с мисли за това, къде е пресечната точка между знанията за правилата и изчисленията, които досега беше натрупал, и реалната игра. Така че умът му подминаваше имената на бейзболистите.
— Какво ли има в онази малка торбичка?
— Колофон. От борова смола. Използва се, за да предотвратява плъзгането.
— Защо кетчърът непрекъснато тича към първа база?
— За да осигури подкрепление. Да може да проследи топката, в случай че се е отклонила.
— Изглежда, че фенове са се промъкнали на скамейката на отбора…
— Не, не. Мисля, че онези хора са преводачи на чуждестранните играчи.
Професора питаше Рууто чистосърдечно за всичко, което не разбираше. Можеше да се разпростре в разяснения за кинетичната енергия на топка, движеща се със 150 километра в час, или за връзката между температурата на топката и разстоянието, което е прелетяла, но в същото време не беше чувал за торбичката с колофон. Вече не държеше Рууто за ръка, ала се нуждаеше от него. Говореше за числа, задаваше му въпроси, пазаруваше от симпатичното момиче, поднасяше фъстъци към устата си. И отново, и отново се взираше към булпена. Без съмнение, номер 28 отсъстваше.
* * *
Мачът напредваше с бързо темпо, като водачеството на „Тигрите“ с шест на нула точки се запазваше. В хода на инингите вниманието се съсредоточи повече върху хвърлянията на Накагоми, отколкото върху резултата. В края на осмия ининг той все още не бе допуснал нито един хит.
Уж водехме, а пък атмосферата сред феновете зад трета база беше някак потискаща. Щом атаката свърши и преминахме в защита, оттук-оттам долетяха измъчени въздишки. Щеше да е по-лесно, ако бейзболистите от „Ханшин“ бяха продължили да трупат точки, но тъй като след третия ининг, когато имаха в актива си цели шест, не бяха добавили нито една, пълната концентрация по време на защита бе неизбежна. Втората половина на деветия ининг. Някой изпусна много дълго сдържан стон по посока на Накагоми, който стана от скамейката и тръгна към питчърското възвишение:
— Още трима…
По трибуните плъзна шум, отразяващ възбудата на зрителите, които най-малко от всичко искаха да чуят тези думи. Единственият, който отговори на стона, беше Професора:
— Възможността за достигане до ноухитър се равнява на 0,18 процента.
„Хирошима“ извърши смяна на основния батър. Новият беше съвсем неизвестен играч, ала точно сега никой не обръщаше внимание на батъра. Накагоми хвърли първата си топка.
Ударена от бейзболната бухалка, тя литна в нощното небе, описвайки изящна парабола. Подобна на параболите в старите студентски тетрадки на Професора. Топката беше по-бяла от луната, по-прекрасна от звездите и се открои на фона на ултрамарина на небесния свод. Всички като зашеметени вдигнаха погледи към нея.
В момента, в който започна да пада, осъзнахме, че хвърлянето в никакъв случай не беше изящно. Топката не само че не спираше, ами скоростта ѝ видимо се увеличаваше, тя пореше вятъра и разпръскваше горещ въздух наоколо, сякаш бе нещо, което се приземяваше след дълго пътуване в Космоса. Отнякъде се разнесе вик.
— Пазете се… — чух гласа на Професора близо до ухото си.
Топката одраска коляното на Рууто, удари се в бетонения под в краката му и отскочи високо някъде зад гърба му.
Професора се бе надвесил над него. Протегнал до краен предел врата и двете си ръце, изпълнен с решителност да не позволи да бъде наранено това крехко същество, бе обвил Рууто с цялото си тяло.
Дори и след като топката се бе отдалечила, те все така не се отделяха един от друг. Впрочем синът ми и да искаше, нямаше как да се върне в предишната си поза, защото Професора не се отместваше.
„Призоваваме за внимание за топки във фал територията…“, прозвуча анонс на стадиона.
— Струва ми се, че вече можем да сме спокойни — отроних аз.
Падналите от ръката на Професора шушулки от фъстъци се бяха разпилели наоколо.
— Бейзболната топка тежи 141,7 грама… В случай че падне от височина 15 метра… една оловна топка с тегло 12,1 килограма… ударът ще има 85,39-кратно увеличение… — долових шептенето му.
На облегалките на двамата стояха гравирани числата 714 и 715. По същия начин, както ние с Професора бяхме свързани чрез 220 и 284, така и те бяха обединени от числа, споделящи една и съща тайна.