— Шпионирала ме е, значи…
— Наемащата страна има право да ви наблюдава.
Спомних си, че в онази вечер зърнах силует до малката врата сред живия плет.
— Професора е болен. Нещо повече, нуждае се от допълнителни, по-специални грижи в сравнение с тези за обикновените болни. Обичайното гледане на болен в този случай изобщо не би помогнало. Ако днес не отида там, той веднага ще изпадне в голямо затруднение… По това време сигурно е станал от леглото, забелязал е бележките по сакото си, съвсем самичък…
— Има колкото искате други домашни помощници, които ще се погрижат за него. — Директорът прекъсна думите ми, отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и прибра в папка картона на Професора. — Достатъчно. Всичко вече е решено и не подлежи на промяна.
Чекмеджето се затвори с щракване — звук, изпълнен с енергия, напълно противоположен на настроението ми. Така бях уволнена от длъжността на домашна помощница при Професора.
* * *
Следващите ми работодатели бяха семейство, което държеше фирма за данъчно счетоводство, намираща се на повече от час път от нас с влак и автобус. Караха ме да поддържам както жилището, така и офиса, тъй че обикновено свършвах чак към девет вечерта. На всичкото отгоре жената имаше лош характер. Вероятно директорът на Агенцията беше решил това да ми бъде за наказание. Рууто отново бе станал едно от онези деца „с ключ на врата“.
Раздялата с работодател е неизменна част от трудовото битие на домашната помощница. Особено ако си зависим от агенция за разпределение на кадри като „Акебоно“. Ситуацията при наемащата страна непрекъснато се променяше, а и почти никога не се случваше да попаднеш на работодател, който идеално да ти пасва. Колкото по-дълго се задържиш на едно място, толкова по-лесно възникваха и неудобства.
Понякога семейството устройваше в моя чест прощално празненство или пък дете с насълзени очи ми връчваше подарък, но като се замисля, не липсваха и случаи, в които, без и едно довиждане да ми кажат, ми представяха документ за плащане, отчитащ степента на износване на посудата, мебелите и дрехите…
Всеки път си повтарях, че не бива да реагирам прекалено емоционално на тези неща. Нямаше нужда прибързано да се натъжавам или да се чувствам наранена. За тях бях просто човек, който идва и си отива, нормално бе, ако пак ме видят, да не си спомнят дори името ми. Досущ както и аз щях да забравя техните. Истината беше, че веднага щом ме прехвърлеха при следващия работодател, бях толкова заета с научаването на новите правила, та докато се усетех, всякаква сантименталност се бе изпарила.
Ала този път ситуацията беше различна. Най-много ме болеше от факта, че Професора повече никога нямаше да си спомни за нас. Никога нямаше да попита снаха си каква е била причината да напусна или да се притеснява какво се е случило с Рууто. Когато наблюдаваше Вечерницата от креслото си в трапезарията или решаваше задачи в кабинета, все така щеше да му е отнета свободата да се отдаде на спомени за нас.
Беше мъчително да мисля за това. Чувствах се жалка и се ядосвах, че съм допуснала непоправима грешка. Нормално бе да не мога да се концентрирам върху новата си работа. Независимо че голяма част от задачите, които ми възлагаха, бяха физически тежки (да измия пет вносни коли, да изчистя стълбището на четириетажна сграда, да приготвя вечеря за десет души), силуетът на Професора, загнездил се в едно ъгълче на паметта ми, все не ми даваше мира и затова умората ми бе преди всичко психическа. По време на работа той неизменно изплуваше в съзнанието ми, седнал на леглото, с клюмнала на гърдите глава. Захласната по този образ, повтарях елементарни грешки и бивах смъмряна от съпругата.
Не знаех кого са наели след мен. Мислех си, че би било добре да е някой, който няма да махне листчето с портрета ми. Дали Професора се обръщаше към новата помощница с въпроси за телефонния ѝ номер или номера на обувките ѝ, дали разкриваше тайните кодове, спотаени в отговорите ѝ? Идеята, че споделя тайните на числата с някой, когото не познавах, изобщо не ми бе приятна. Имах чувството, че вълшебствата, на които той бе научил само мен, бяха започнали да избледняват. А просто си бяха там и винаги щяха да продължат да съществуват, без значение какво щеше да се случи със света днес или утре. Ами ако новата домашна помощница възроптаеше срещу високите изисквания на Професора, от Агенцията щяха да преразгледат решението си, осъзнавайки, че в крайна сметка единствено аз съм в състояние да се справя… От време на време ме спохождаха и подобни егоистични мисли. Но веднага тръсвах глава и прогонвах тези фантазии. Каква гордост само — да се смятам за незаменима! Отсрещната страна нямаше такава нужда от мен, каквато аз си представях. Хора, които да могат да ме заместят — колкото искаш. Точно както беше казал директорът.