Пръв го откри Рууто.
— Аа… — отрони той и го посочи с пръст, неспособен нито да ме повика, нито да извърне поглед.
Вероятно еленчето, затичало се надолу по склона, се беше блъснало силно в надгробния камък и бе загинало на място. Когато се вгледах внимателно, забелязах следи, които биха могли да бъдат късчета месо или кръв.
— Какво да правим? Какво е най-добре да сторим?
— Няма проблем. Може да го оставим така.
Долепихме длани и се молихме по-дълго за него, отколкото за майка ми. Молихме се тази малка смърт да прави компания на душата ѝ.
На другия ден след посещението на гробището на страницата с местните новини във вестника открих снимка на бащата на Рууто. Някаква финансова организация му бе присъдила награда, предназначена за млади изследователи в областта на технологиите. Макар и фотографията, поместена редом с кратката статия, да бе мъглява, бях сигурна, че това е той. Точно с десет години по-възрастен.
Смачках вестника на топка и го изхвърлих в коша за боклук. След малко обаче размислих, взех го обратно, пригладих гънките и изрязах статията с ножица. Тя цялата беше намачкана, почти неотличима от хартиен отпадък.
„Е, и какво от това? — обърнах се към себе си и после сама си отговорих: — Нищо не се е случило. Бащата на сина ми е получил награда. То е нещо радостно. И толкова.“
Сгънах изрезката и я прибрах в кутийката с пъпната връв на Рууто.
Седма глава
Всеки път щом видех прости числа, си спомнях за Професора. А те се спотайваха навред в ежедневието. На етикетите с цените в супермаркета, на табелките с номерата на къщите, в разписанието на автобуса, в срока на годност на шунката, в броя на точките от тестовете на Рууто… Всички до едно, оставайки предани на официалната си роля, храбро пазеха своя изначален смисъл, криещ се в обратната им страна.
Естествено, нямаше как веднага да разбера кои числа са прости и кои не. Благодарение на тренинга, придобит при Професора, стига да не надхвърляха 100, можех да ги разгранича според атмосферата, която излъчваха, без да е необходимо да смятам всяко поотделно, но когато нарастваха, тези, които ми се струваха съмнителни, се налагаше да ги подложа на деление. Често се случваше някое число, изглеждащо ми съставно, всъщност да се окаже просто, или пък число, за което първото ми впечатление е било, че със сигурност е просто, да излезе, че има и други делители.
И аз, като Професора, започнах да нося в джоба на престилката си молив и листчета за писане. Така винаги можех да сметна това, дето ми е дошло наум. Например, когато чистех хладилника в кухнята на счетоводителите, забелязах, че от вътрешната страна на вратата бяха отпечатани цифрите на серийния му номер — 2311. Обзе ме предчувствие… Виж ти, какво интересно число! Извадих листче, оставих препарата за чистене и парцала и се захванах с делението. Първо опитах с 3, после със 7, с 11 — все безрезултатно. При всичките имаше остатък. След това пробвах с 13, 17, 19, ала нито едно от тях не беше делител. Нямаше никакъв начин да пречупя 2311. Нещо повече, неговата неделимост беше наистина изкусна. В момента, в който реших, че съм нацелила делител, той някак плавно ми се изплъзваше и отново ме изпълваше с предчувствие за нови завоевания, но също така оставяше у мен странно чувство на безсилие, което впрочем бе нещо обичайно за простите числа.
След като установих, че 2311 е просто число, прибрах листчето в джоба си и поднових чистенето. Същият този хладилник вече ми бе някак скъп, макар и само защото серийният му номер беше просто число. Бе елегантен и безкомпромисен, гордо пазещ независимостта си. Такова впечатление създаваше у мен.
Докато търках пода на офиса, се натъкнах на числото 341. Под бюрото беше паднала синя данъчна декларация номер 341. Това трябваше да е просто число… Ръката, с която държах парцала, моментално замръзна. Документът бе покрит с прах — изглежда, дълго бе престоял там, но сигналите, които 341 изпращаше към мен, не бяха изгубили жизнената си енергия. Безспорно това число притежаваше цялото необходимо очарование, за да стане фаворит на Професора.
Когато всички служители вече си бяха тръгнали и половината офис бе потънал в мрак, се заех с експериментите си. Все още не бях установила кой е моят начин за откриване на прости числа, затова разчитах на естествения ход на интуицията. Веднъж Професора ми бе показал метод, изобретен от някой си, наречен Ератостен[39], главен библиотекар в Александрийската библиотека, но методът беше труден и го бях забравила. Ала след като самият Професор смяташе интуицията за особено важна, що се отнася до числата, несъмнено би одобрил своеволния подход, който използвах.