„Отворете широко умните си очи!“ Напрягах погледа си в тъмнината, спомняйки си думите на Професора.
* * *
— Веднага отидете в дома на преподавателя по математика! Изглежда, синът ви е причинил някакви неприятности. Не знам подробности, но така или иначе, побързайте. Такова е нареждането на директора.
Бях се прибрала от пазар и тъкмо щях да започвам да приготвям вечерята, когато служителка на „Акебоно“ позвъни в къщата на счетоводителите.
— Какво… синът ми какво е…? — понечих да попитам, ала не успях, тъй като отсрещната страна вече бе затворила телефона.
Първото, което изплува в ума ми, беше проклятието на топката във фал територията. Серията от неприятности далеч не беше приключила, дори напротив, питах се дали, след като веднъж вече бяхме решили, че сме избегнали опасността, заблудената топка не бе долетяла обратно и не се бе стоварила върху главата на Рууто. Предупреждението на Професора се беше оказало основателно: „…не бива да се оставя едно дете съвсем самò…“.
Може би се задушаваше от заседнало в гърлото му парче поничка, която е ял на закуска. Или пък го бе ударил ток, понеже контактът на радиото е направил късо съединение. Подобни мисли се въртяха в съзнанието ми, без да мога да ги спра. Треперейки цялата от страх, не можах да обясня сносно на съпругата какво се бе случило и подложена на сарказма на работодателите ми, забързах към къщата на Професора.
Само за около месец постройката бе станала някак чужда. Повреденият звънец, безвкусните мебели, занемарената градина — всичко си беше постарому, но в момента, в който прекрачих прага, почувствах царящото навред напрежение. Мигновено разбрах, че причината за това не беше Рууто, и на първо време си отдъхнах. Той седеше на масата до Професора, не се бе задавил, нито бе поразен от токов удар, а ученическата раница лежеше в краката му.
Причината за напрежението беше присъствието на вдовицата от главната къща. До нея се бе настанила жена на средна възраст — вероятно новата домашна помощница. Усещах въздуха наоколо някак необяснимо скован от това, че непознати хора бяха нахлули на място, което в паметта ми бе отредено само за трима ни — за Професора, за Рууто и за мен.
Веднага щом си отдъхнах, изпаднах в тотално недоумение какво изобщо правеше тук синът ми. Вдовицата се бе разположила начело на масата и както по време на интервюто, беше облечена елегантно, а с лявата си ръка стискаше неизменния бастун.
Рууто седеше кротко, без да търси погледа ми. Професора бе до него, заел позата, в която обикновено мислеше, концентрирал цялото си съзнание в посока далеч от погледите на останалите.
— Приемете извиненията ми, че с повикването си прекъснах работата ви. Заповядайте…
Вдовицата ми предложи стол. Бях тичала от гарата до тук и все още дишах прекалено учестено, за да мога да кажа нещо.
— Заповядайте, седнете… не се притеснявайте… А вие направете чай за гостенката, моля.
Домашната помощница, за която нямах представа дали е изпратена от „Акебоно“, или не, се отправи към кухнята. Колкото и вдовицата да се стараеше да спазва учтивия тон, хапането на устните и стъргането с нокти по масата ясно издаваха вълнението ѝ. Без изобщо да имам понятие с какъв поздрав да започна, седнах, както ми бе казано.
Настана кратко мълчание.
— Вие двамата… — най-сетне подхвана тя, стържейки още по-осезаемо, — какво всъщност целите?
Поех си дъх, след което попитах:
— Извинете, синът ми нещо нередно ли е сторил?
Рууто седеше с наведена глава, като не спираше да смачква и после да оправя шапката на „Тигрите“ върху коленете си.
— Позволете ми аз първа да задам въпрос. Защо детето на домашна помощница, която вече не работи тук, се налага да идва в къщата на моя девер?
Безупречният ѝ маникюр се развали, лакът се излющи и парченца от него се посипаха по масата.
— Аз… нищо лошо не съм направил — обади се Рууто, без да вдига глава.
— Това е детето на отдавна напусналата помощница — прекъсна го вдовицата и макар неведнъж да бе повторила детето, нито веднъж не понечи да погледне към него.
Не поглеждаше и към Професора. Държеше се, сякаш от самото начало не бяха в стаята.
— Но… не смятам, че проблемът е в това, дали се налага… — отвърнах аз, без все още да съм съвсем наясно със случващото се. — Мисля, че просто се е отбил да го види, за да поиграят на нещо…
— Взех от библиотеката „Историята на Лу Гериг[40]“ и ми се искаше да я четем заедно… — каза Рууто и най-сетне вдигна глава.
— И на какво според вас могат да поиграят мъж, прехвърлил шейсетте, и десетгодишно дете? — попита тя, пренебрегвайки отново думите на сина ми.