Под звуците от сърбането на яхнията в съзнанието ми изплуваше сцена как, след като съм си тръгнала, Професора е побързал да нарисува това нещо тук, докато паметта му все още не е била изчезнала. Едничкото мъничко листче бе доказателство, че той е прекъснал така ценното си мислене заради мен…
— Ще желаете ли допълнително? Направила съм цяла тенджера… само кажете и веднага ще ви досипя — отприщих се аз и заприказвах по-свободно.
В замяна получих не отговор, а оригване. Професора се изправи и без да хвърли даже и бегъл поглед към мен, изчезна в кабинета си. В чинията от яхнията бяха останали само морковите.
В понеделник идната седмица се представих, като посочих листчето на ръкава му. За миг замълча, сравнявайки лицето ми с картинката, и се помъчи да си припомни смисъла на бележката. След което с утвърдително мърморене ме попита кой номер обувки нося и кой е номерът на телефона ми.
Веднага обаче долових, че нещо се бе променило. Показа ми куп листове, гъсто изписани с математически формули, и ме помоли да ги изпратя по пощата в „Джърнъл ъф Математикс“.
— Много се извинявам, че ви притеснявам, но…
Държеше се любезно, тонът му нямаше нищо общо с онзи, с който ми се бе разкрещял преди дни. Това беше първата молба, която ми отправяше. Явно главата му вече не бе заета с мислене.
— Разбира се, никакъв проблем!
Без дори да знам как се произнася, буква по буква, внимателно преписах върху плика адреса, както и името на получателя — отговорника за конкурса, и решително забързах към пощата. Времето, през което не бе зает с мислене, Професора основно прекарваше изтегнат в креслото до прозореца в трапезарията, затова аз най-сетне успях да почистя кабинета. Широко отворих прозорците и изнесох завивката и възглавницата му в градината, за да се проветрят, после пуснах прахосмукачката на пълни обороти. В стаята цареше безредие, ала не бих казала, че беше неуютна.
Не бях особено шокирана нито когато засмуках огромно количество косми, паднали под бюрото, нито като открих пръчка от сладоледена близалка, цялата в мухъл, и кокал от пържено пиле. Може би защото там се стелеше една такава непозната до този миг за мен атмосфера на покой. Не просто липса на шум, а натрупани пластове тишина, недокоснати от падналите косми или мухъла. Тишина, която изпълваше сърцето на Професора, докато странстваше сред дървета от числа; прозрачна тишина, подобна на езеро, скрито дълбоко в горските дебри.
Дори и в стаята да се усещаше някакъв уют, ако в качеството ми на домашна помощница ме попитате дали беше интересна, бих поклатила отрицателно глава. Нямаше нито един предмет от миналото на притежателя ѝ, който да предизвиква усмивка, нямаше тайнствени снимки или спиращи дъха украшения, нямаше нищо, което да разпали въображението или поне малко да зарадва една домашна помощница.
Започнах да бърша прахта по библиотеката. „Теория на непрекъснатите групи“, „Алгебрична теория на целите числа“, „Изследвания върху теорията на числата“… Шевалие, Хамилтън, Тюринг, Харди, Бейкър. Странно… толкова много книги, но нито една, която да искам да прочета. Половината бяха на чужди езици и аз дори не можех да прочета заглавията на кориците им. На бюрото имаше няколко тетрадки една върху друга, наред с разхвърляни, смалени от острене моливи 4B, както и кламери. Бюрото бе някак тъжно и изобщо не подтикваше към интелектуална работа. Остатъците от гума бяха единствените следи, подсказващи, че довчера някой бе работил тук.
Докато изхвърлях нароненото от гумата, подреждах тетрадките на стройна купчинка и събирах кламерите, си мислех, че един математик би трябвало да притежава някакъв скъп компас, който не може да се намери в обикновените книжарници, или линия с всевъзможни измервателни функции. Седалката на тапицирания стол беше хлътнала там, където бе седял Професора.
— Кога е рожденият ви ден?
Тази вечер, след вечеря, той не се скри веднага в кабинета си. Докато аз разтребвах и почиствах, в желанието си да ми демонстрира внимание, очевидно търсеше тема за разговор.
— На двайсети февруари.
— Така ли?
Професора беше отделил морковите от картофената салата и само те бяха останали в чинията. Вдигнах съдовете и избърсах масата. Дори когато не беше отдаден на мислене, пред него все така бе оплескано с храна. Навън отдавна вече бе пролет, но след залез-слънце изведнъж застудяваше, затова в ъгъла на трапезарията гореше керосинова печка.
— Винаги ли изпращате в списанията подобни доклади? — попитах аз.
— Докладът е нещо много по-мащабно. На мен просто ми доставя удоволствие да решавам задачите, поместени в списания за запалени аматьори математици. Ако имам късмет, може и пари да получа. Богати хора, които обичат математиката, осигуряват наградния фонд. — Погледът му зашари навред по костюма, докато фиксира бележка, закачена на ръба на левия джоб. — О, ясно… днес изпратих математическо доказателство в „Джърнъл ъф Математикс“, брой трийсет и седми… Даа… това е добре, това е добре.