Рууто и аз посещавахме Професора веднъж месечно или на два месеца. В неделя сутрин приготвях сандвичи, нареждах ги в кошница и потегляхме с автобуса. След като си приказвахме известно време в дневната, излизахме на терасата и обядвахме заедно. В топли дни двамата с Рууто се развличаха, мятайки и хващайки топка на поляната отпред. После пиехме чай и пак си говорехме, накрая казвахме довиждане на Професора, за да успеем да вземем автобуса в тринайсет и петдесет.
Понякога и вдовицата бе там. Обикновено, за да не ни пречи, отиваше да пазарува, но се случваше и да се включи в разговорите ни или да ни почерпи с нещо сладко. Струваше ми се, че крайно скромно изпълняваше ролята си на единствения човек, споделящ спомените на Професора.
И така посещенията ни продължиха години наред, чак до смъртта му. Рууто играеше като втори бейзмен в основното училище, в гимназията, също и в университета, докато не получи травма на коляното. През цялото това време аз работех като домашна помощница към „Акебоно“. И дори когато синът ми порасна, стърчеше с повече от двайсет сантиметра над мен и му поникнаха мустаци, за Професора си остана обично дете, което се нуждаеше от закрила. Тъй като той вече не можеше да достигне шапката на „Тигрите“, колкото и да протягаше ръка, Рууто приклякваше и навеждаше глава, та да роши косата му до насита.
Сакото на Професора си изглеждаше както преди. Само дето бележките, с които бе покрито — постепенно излезли от употреба, — една по една се бяха откачили и паднали. Многократно пренаписваната от мен и закрепвана отново бележка, гласяща „Паметта ми трае само 80 минути“, в някакъв момент бе изчезнала и бе останал единствено кламерът, който я държеше; тази с портрета ми и знака за корен квадратен постепенно избледня, изтъня и започна да се рони, докато не се разпадна напълно.
Вместо бележките новата запазена марка на Професора бе една провесена на врата му бейзболна карта. Това беше премиум картата с Енацу, която му бяхме подарили. За да може винаги да я носи на себе си, вдовицата бе пробила дупка в ъгълчето на найлоновия протектор и бе прокарала през нея връвчица. Когато я видяхме за пръв път, помислихме, че е личната му карта, осигуряваща му достъп до медицинското заведение. Всъщност би могло да се каже, че си беше съвсем истинска лична карта, защото доказваше, че именно това бе той. По поклащането ѝ на гърдите му хората, които идваха в дневната и бяха заслепени от светлината в дъното на тъмния коридор, можеха безпогрешно да разпознаят Професора.
От своя страна Рууто винаги носеше бейзболната ръкавица, подарена му от него. Играта им на мятане и хващане изглеждаше доста несръчна, ала и двамата от сърце се забавляваха. Рууто хвърляше на възможно най-лесно за хващане място, след което успяваше да улови и най-нескопосно върнатата топка. Аз и вдовицата, седнали една до друга на тревата, ръкопляскахме на добрите отигравания. Даже и след като ръкавицата му омаля, синът ми продължи още дълго да я използва, твърдейки, че за втория бейзмен по-малкият размер дори помага за по-бързото връщане на топките. Макар и цветът ѝ да избледня, краищата ѝ да се изтъркаха, емблемата на фирмата производител да бе паднала, тя не приличаше на овехтяла. Само да пъхнеш пръсти в нея и можеше да усетиш, че бе придобила точната форма на лявата ръка на Рууто. От уловилата безброй топки излъскана кожа се излъчваше чак достолепност.
Последното ни посещение беше през есента, когато синът ми бе станал на двайсет и две години.
— Знаеш ли, че всички прости числа, с изключение на 2, могат да се разделят на две групи? — Професора стискаше в ръка молив 4B, седнал на огрян от слънцето стол. В общата дневна нямаше никой друг освен нас, стъпките на хората, които от време на време минаваха по коридора, глъхнеха някъде в далечината и чувахме ясно единствено неговия глас. — Ако приемем, че n е естествено число, то всяко просто число може да бъде изразено или като 4n + 1, или като 4n − 1, винаги е или едното, или другото.
— И всички прости числа, простиращи се до безкрай, могат да се отнесат само към тези две групи?
Изведнъж се изпълних с възхищение. Формулите, които се раждаха изпод молива 4B, бяха винаги толкова простички, а смисълът им бе огромен.
— Например да вземем 13…
— 4. 3 + 1 — отговори Рууто.
— Точно така. Ами 19?
— 4. 5 − 1.
— Съвършено вярно! — Професора кимна, зарадван. — Нека добавим още нещо. Простите числа от първата група винаги може да бъдат изразени и като сбор от две числа на втора степен, докато тези от втората нямат това свойство.