Аврелия изведнъж се сепна. Цезар се беше надвесил над писалището.
— Къде се беше отнесла? — попита я той.
— Къде ли не — отговори му и се надигна от стола. Стана й студено. — Ще пратя Бургунд да ти донесе мангал. Тук и куче да вържеш, ще избяга.
— Добре, добре… — отпрати я Цезар.
— Не искам да подсмърчаш при срещата си със Сула.
Но на сутринта Цезар не подсмърчаше. Младежът представи в къщата на Гней Домиций Ахенобарб доста преди времето за вечеря. Предпочиташе да чака в преддверието, отколкото да закъснее. Естествено слугата — прекалено любезен грък, който дори си позволи да му хвърля погледи — го осведоми, че е подранил, затова трябвало да почака. Цезар настръхна и побърза да обърне гръб на човека, който скоро щеше да се прочуе. Само след месеци цял Рим щеше да знае кой е Хризогон.
Но Хризогон нямаше намерение да се оттегля; очевидно гостът му се стори твърде привлекателен. Цезар едва се сдържаше да не му избие зъбите. После излезе навън, на лоджията и на гърка му стана твърде студено, за да го придружи. Къщата беше голяма, имаше две тераси и Цезар можеше необезпокояван да стои навън. Лоджията не беше обърната към Форум Романум, а към Палатинския хълм, по посока на Клив Виктория. Точно над Ахенобарбовата къща се издигаше величествено здание.
Чия ли беше тази къща? Цезар се навъси, но скоро си припомни. На Марк Ливий Друз, който беше убит преди десет години насред своя атрий. Значи тук живееха многото сирачета — под строгия поглед на дъщерята на онзи Сервилий Цеиион, който се беше удавил на връщане от провинцията, която беше управлявал. Гнея ли се казваше? Да, Гнея. И на нейната страховита майка, Порция Лициниана, която никой не можеше да понася. Вътре беше пълно със Сервилий Цепиончета и Порции Катончета — от наследниците на робинята Салония. Потомци на роби… А, ето един от тях на терасата. Беше се навел над мраморния парапет. Момчето беше прекалено мършаво, с огромен нос. Имаше гъста, права, червена коса, която издаваше връзката му с Катон Цензор…
— Почитаеми фламине, господарят ми е готов да те приеме.
Цезар се обърна и весело махна за сбогуване на момчето от съседната къща. Малкият Катон дори не се сети да му отвърне. Изглежда в новия дом на Сула малцина благоволяваха да поздравят мършавото момченце, наследник на тускулански селянин и келтска робиня.
Макар да беше предупреден за външния вид на диктатора Сула, Цезар беше силно шокиран. Нищо чудно, че толкова време не беше навестявал майка му! „И аз на негово място бих постъпил така“ — помисли си Цезар, докато се приближаваше към диктатора и се мъчеше да не тропа твърде силно с дървените си подметки. Сула го посрещна като напълно непознат човек; но това се дължеше на грозната дреха от мораво и алено и на необикновения шлем от слонова кост, който създаваше впечатлението, че младежът е с бръсната глава.
— Я сваляй тоя костюм — нареди диктаторът и обърна поглед към множеството документи на писалището.
Щом вдигна отново очи, жрецът на Юпитер беше изчезнал. На негово място стоеше родният му син. Сула настръхна; тежко въздъхна и с мъка се изправи на крака. Същите златисти коси, същите сини очи, същото издължено лице, същият ръст… Но скоро започна да открива разликите: острите скули, наследени от Аврелия, хлътналите й бузи, изтънчената уста. Цезар вече беше по-скоро зрял мъж. „Луций Корнелий, сине мой, защо трябваше да умираш?“ — помисли си Сула и избърса сълзите.
— За миг те сбърках с покойния си син — обясни на Цезар и потръпна.
— Бяхме първи братовчеди.
— Доколкото си спомням, ти твърдеше, че го харесваш.
— Така беше.
— Повече от малкия Марий, нали така каза?
— Точно така.
— И написа поема за него след смъртта му, но каза, че не била достатъчно добра, за да ми я покажеш.
— Наистина не беше.
Сула се отпусна на стола си. Ръцете му силно трепереха.
— Седни, момче, там, на светлото, за да те виждам по-добре. Зрението ми вече е отслабнало.
Възрастният мъж не откъсваше очи от малкия Цезар — божи дар, пратен от Юпитер.
— Какво ти каза вуйчо ти Гай Кота?
— Само това, че си искал да ме видиш, Луций Корнелий.
— Наричай ме Сула. Всички така ми казват.