Цезар се усмихна на Бургунд и поклати глава.
— Благодаря за предложението, но майка ми ще се оправи. Ако не, тогава ще приема, но ще ти ги върна с лихва.
Луций Декумий се появи на вратата. Цезар побърза да приключи разговора с Бургунд.
— Събери багаж за двама ни, Бургунд. Топли дрехи, за себе си вземи и тояга. Аз ще взема меча на баща си. — Какво удоволствие изпита да изрече последното… Да бягаш от гнева на диктатора не беше чак толкова лошо изживяване.
— Знаех си, че този човек ще докара зло със себе си! — рече мрачно Луций Декумий, макар да не спомена за времето, когато Сула с един поглед можеше да го вцепени от страх. — Пратих момчетата да съберат пари. Не се тревожи, има достатъчно. — Декумий стрелна с поглед гърба на Бургунд. — Слушай, Цезаре, не можеш да тръгнеш в такава виелица в компанията на Бургунд! Тримата с момчетата ще дойдем да те придружим.
Цезар очакваше подобно предложение, но с един поглед разубеди приятеля си.
— Не, татенце, няма да мине. Много хора лесно ще привлекат вниманието.
— Ще привлечем вниманието? — зяпна удивен Луций Декумий. — Как няма да привлечеш вниманието с тази ходеща върлина до себе си? Най-добре го остави у дома, пък нека аз да дойда с теб. Никой не забелязва стария Луций Декумий, той знае как да се превърне в част от пейзажа.
— По римските улици, да — съгласи се Цезар и му се усмихна. — Но в страната на сабините, татенце, ще правиш впечатление. Двамата с Бургунд ще се оправим сами. А и като знам, че си тук да се грижиш за жените, ще съм спокоен.
Което си беше самата истина. Луций Декумий измърмори нещо, но се призна за победен.
— Откакто излезе законът с проскрибциите, някой трябва да пази жените. Леля Юлия и Муция Терция нямат друга опора, освен нас. Не мисля, че там горе, на Квиринала, някой ще им стори зло, всички в Рим обичат леля Юлия. Но Сула не я обича, затова ще трябва да я наглеждаш. Майка ми — вдигна Цезар рамене, — знаеш я каква е. А когато се отнася до Сула, от нея можеш да очакваш и неприятни изненади. Ако Сула реши покрай мен да обяви за враг и майка ми, тогава ти ще трябва да изведеш семейството ми извън града. — Младежът се усмихна. — Твърде много пари вложихме в Кардикса, та да оставим на държавата да се ползва от личната ми гвардия!
— Нищо няма да им се случи, Паунчето ми.
— Благодаря, татенце. — Той изведнъж се сети и за друго. — Ще те помоля да ни заемеш няколко мулета и да изведеш конете от конюшнята.
Това беше голямата тайна на Цезар — тайна, която споделяше само с Бургунд и Луций Декумий. Като фламин Диалис нямаше право да се докосва до кон, но от годините, когато старият Гай Марий го беше научил да язди, бе останала любовта му към конете — към усещането за бързина и мощ, когато животното под него хвърчи в бесен галоп. Цезар не беше богат човек — доходите от земите му край Бовила не трябваше да се пипат, — но разполагаше с известна сума пари, която си беше само негова и за която дори майка му не можеше да му държи сметка. Парите бяха част от бащиното наследство и му стигаха да задоволява свои капризи, без да се допитва до Аврелия. С тези пари Цезар си беше купил кон. Един доста специален кон.
Младежът бе намерил сили да се подчини на почти всички ограничения, които му налагаше жречеството. Единственото изключение беше тъкмо конят. Можеше да се задоволява с бедната храна, можеше да мечтае за меча на баща си, без да се докосва нито веднъж до желязната му дръжка… Но слабостта, на която не можа да устои беше огромната му любов към конете и ездата. Защо? Заради връзката между двете живи тела, която даваше такива великолепни плодове. Затова Цезар си беше купил красив дорест жребец, бърз като северния вятър, и го беше кръстил Буцефал, на името на легендарното животно на Александър Македонски. Жребецът беше голямата радост на живота му. Колкото пъти успеше Цезар да се измъкне незабелязано през Капенската порта, винаги Бургунд и Луций Декумий го чакаха отвън с Буцефал. Тогава той яздеше на воля по пътеките край Тибър, препускаше смело и безразсъдно, профучаваше като хала покрай тромавите волове, които търпеливо теглеха саловете нагоре по течението, и накрая, щом пътеката му омръзнеше, потегляше през полето, за да прескача заедно с Буцефал каменните огради. Мнозина знаеха кой е конят, никой не знаеше кой е ездачът, защото Цезар се обличаше като варварин от Галатия и винаги увиваше главата си с дебел персийски шал.
Тайните бягства придаваха на спокойния му живот онова чувство за опасност, което Цезар постоянно търсеше. За него беше забавно да разиграва цял Рим и да рискува собственото си положение на жрец. Той не само че не обиждаше по този начин Великия бог, но усещаше, че връзката им става още по-тясна и неразривна. Неговият далечен предшественик Еней беше дете на богинята на любовта Венера, а тя беше дете на Юпитер. Затова Юпитер го разбираше и му даваше своето мълчаливо съгласие, Юпитер знаеше, че непослушният му жрец носи и частица от неговата божествена същност. Във всичко останало Цезар безропотно следваше забраните и ограниченията. Цената за този компромис беше Буцефал — контактът с това вълшебно животно, което Цезар ценеше повече от всяка жена в Субура.