Малко след падането на нощта Цезар беше готов да замине. Луций Декумий и синовете му вече бяха пренесли с ръчна количка до Квириналската порта торбите със седемдесет и шестте хиляди сестерции, които Аврелия беше успяла да събере от наематели и приятели. Двамина от Братството на кръстопътя бяха отишли до конюшните на Ланатарийското поле, където Цезар криеше конете си, и ги изведоха покрай Сервиевите стени до определеното място.
— Иска ми се — каза Аврелия, без да издава притеснението си — да беше избрал по-незабележимо животно от този звяр.
На Цезар му стана толкова весело от забележката й, че възкликна:
— Не мога да повярвам! Майко, откога знаеш за Буцефал?
— Така ли го наричаш? — изсумтя презрително тя. — Синко, твоята мания за величие никак не подхожда на жреческото ти призвание. — В погледа й заблестяха лукави искрици. — Винаги съм знаела. Знам дори позорната цена, която си заплатил за него — петдесет хиляди сестерции! Ти си непоправим разсипник, Цезаре, и не разбирам откъде си наследил подобна черта. Със сигурност не и от мен.
Той я прегърна и я целуна.
— Е, майко, обещавам ти, че само на теб ще давам да ми водиш сметките. Но все ми се иска да знам откъде си разбрала за Буцефал.
— Имам доста източници на информация — усмихна се Аврелия. — Ненапразно прекарах двайсет и три години в Субура. — Усмивката й угасна и тя го изгледа изпитателно. — Още не си се видял с малката Цинила, а тя е много притеснена. Разбрала е, че нещо не е наред.
Цезар въздъхна.
— Какво да й кажа, майко? Или по-точно, колко от всичко да й кажа?
— Кажи й цялата истина, Цезаре. Тя е вече на дванайсет.
Цинила се беше нанесла в някогашната стая на слугинята Кардикса — точно под стълбите, които водеха до горните етажи на голямата сграда, от страната на Вик Патриций. Самата Кардикса, заедно с Бургунд и многобройната им челяд, заемаше ново жилище, което лично Цезар се бе погрижил да проектира и иззида над помещенията за прислугата, откъм страната на двора.
Цезар почука на вратата, влезе и завари жена си над стана. Беше се заела с някаква сива, затова пък доста дебела вълнена дреха, която щеше да бъде част от задължителното й облекло на фламиника Диалис. Като видя жалкия парцал, който се очакваше жена му да носи цял живот, нещо го жегна.
— Не е честно! — извика той, грабна момиченцето в ръце и като седна на леглото му, нежно го взе в скута си.
Цезар намираше жена си за голяма хубавица, нищо че сам беше твърде млад, за да оценява девическата красота. Тъй като бе израснал в средата на високи, руси създания като сестрите си, нисичката, леко закръглена и мургава Цинила стопляше сърцето му. Чувствата, които изпитваше към нея, бяха доста объркани, понеже тя беше прекарала в дома му цели пет години и той беше свикнал да гледа на нея като на малка сестра, колкото и да си повтаряше, че е негова съпруга и че един ден с позволението на Аврелия ще я отведе в леглото си.
— Заминаваш ли, Цезаре? — попита Цинила.
Кичур коса беше паднал на челото й. Цезар го отмести и продължи да я гали. Тя затвори очи и се облегна на рамото му.
— Хей, да не вземеш да заспиш! — раздруса я той. — Знам, че трябва да си лягаш, но се налага да говорим. Наистина заминавам.
— Какво става? Да не би да има някаква връзка с проскрибциите? Аврелия разправя, че брат ми бил избягал в Испания.
— Има далечна връзка с проскрибциите, но тя е само в това, че и двете злини изхождат от Сула. Налага се да замина, защото Сула изпитва съмнения дали жречеството ми е законно.
Цинила се усмихна.
— Това би трябвало да те радва. Ти никога не си искал да бъдеш фламин Диалис.
— Да, но все още съм — въздъхна Цезар. — Според жреците грешката не е в мен, а в теб. Разбираш в какво положение се намира семейството ти, но може би не знаеш, че от мига, в който баща ти беше обявен за „сацер“, за човек вън от закона, той престана да бъде римски гражданин.