Сула се канеше да прочете писмото, което му пращаше Помпей от Африка, когато Хризогон се появи наплашен на вратата.
— Какво има? Зает съм, искам да прочета това тук!
— Господарю, някаква дама иска да те види!
— Кажи й да си върви.
— Не мога, господарю!
Диктаторът изведнъж изгуби интерес към писмото; остави свитъка на масата и изгледа изумен роба.
— Не знаех, че някой може да се окаже по-нахален и от теб! Целият трепериш. Да не те е ухапала?
— Не, господарю — отговори слугата. — Но това не означава, че няма да ме убие.
— Охо! Мисля, че трябва да говоря с госпожата. Тя има ли си име? Изобщо смъртна ли е?
— Казва се Аврелия.
Сула помълча и накрая заяви:
— Не, още не съм във форма.
— Да я доведа ли?
— Не. Кажи й, че не искам да я виждам — заяви, но така и не посегна обратно към писмото; интересът му към Помпей се беше стопил окончателно.
— Господарю, тя отказва да си тръгне, преди да е говорила с теб!
— Тогава нека слугите я изнесат насила.
— Опитах се да ги накарам, но те не смеят да я докосват.
— Така и трябва! — съгласи се Сула и затвори очи. — Добре, Хризогон, нека влезе. — Аврелия се появи на вратата, той спокойно й посочи да седне.
Тя седна на стола пред прозореца. Сула за сетен се увери как времето се отнася различно с хората. В щабквартирата край Теан беше мрачно и той не бе имал възможност да я види добре. Сега жената беше застанала на светлината и той можеше спокойно да се опие от гледката. Беше отслабнала, което би трябвало да я загрози, но вместо това я правеше още по-красива. Розовите петънца, които навремето издайнически се появяваха на бузите й, бяха изчезнали, придавайки й вид на мраморна статуя. Косата й още не бе започнала да се прошарва, нито пък Аврелия бе имала глупостта да я реши по начина, типичен за застаряващите дами. Все още я вдигаше на кок, който подчертаваше острите черти на лицето й. А и очите й бяха все така красиви под дългите черни мигли и гъстите черни вежди. Твърдият им поглед също не се беше променил.
— Предполагам, че идваш заради момчето — облегна се Сула назад.
— Именно.
— Тогава говори! Аз те слушам.
— Да не би всичко да е заради това, че прилича на твоя син?
Той изведнъж изтръпна и отмести поглед встрани. Сведе очи към писмото на Помпей и изчака болката да попремине.
— Признавам, че изпитах известен шок при срещата си с него, но не е заради сина ми.
Събра смелост и отново впи безизразния си поглед в лицето й.
— Аз харесвах сина ти, Луций Корнелий.
— Но това не е причина да ти угаждам, Аврелия. Момчето умря преди много години. Свикнах да живея с тази мисъл.
— Значи знаеш какво искам.
— Естествено. Искаш да пожаля твоя син, нищо че боговете не пожалиха моя.
— Не можеш да виниш сина ми за това!
— Ще виня, когото си пожелая! Аз съм диктаторът! — изкрещя Сула.
— Глупости! Дошла съм тук, за да поискам милост за сина си, който не заслужаваше навремето да стане жрец, а днес не заслужава да бъде убит!
— Съгласен съм, че не е бил роден за свещеник. Но е станал. На твое място бих се радвал, че синът ми се е издигнал до подобна чест.
— С баща му не сме искали момчето да бъде фламин Диалис. Принуди ни самият Марий в разгара на кървавата баня. — Аврелия си позволи да направи гримаса на отвращение. — Марий принуди и Цина да даде дъщеря си за жена на сина ми. Последното, което Цина би пожелал на детето си, е да го види жрица на Юпитер!
Сула смени темата:
— Гледам, че си се отказала от шарените дрехи, които толкова харесваше навремето. Това безцветно нещо на гърба ти създава бледа представа за прелестите ти.
— И това са глупости! — ядоса се Аврелия. — Не съм дошла тук да ти се харесвам. Дошла съм да се моля за сина си!
— С голяма радост бих пожалил сина ти. Но той самият знае как да постъпи. Просто трябва да се разведе с дъщерята на Цина.
— Той не иска да се развежда.
— Защо не иска? — изкрещя отново Сула. — Защо не иска?
Аврелия този път леко се изчерви.
— Защото ти, наивнико, му даде да разбере, че това е начинът да се отърве от омразното жречество! Не желае да се разведе и да остане цял живот фламин Диалис. По-скоро е готов да умре!