— Искрено се надявам да грешиш — отвърна й Аврелия. — Той е идвал да ме посещава от време на време, но мога да те уверя, че между двама ни нищо сериозно не е съществувало. Ако нещо го е привличало към мен, то не е било така наречената ми красота. Може и да звучи твърде неромантично, но на него му харесваше способността ми да преценявам трезво нещата.
— Вярвам ти — усмихна се Далматика. Корнелия Сула се намеси:
— Е, сигурна съм, че имаме много да си кажем, но то няма да е от значение за това, което трябва да свършим днес. Ти си права, Аврелия, наистина не бива да се явяваш сама пред татко. Но все пак си длъжна да разговаряш с него отново. Колкото по-скоро, толкова по-добре. В момента е твърде зает със законодателната си дейност затова ще е най-добре до него да се обърне официална делегация. Жреци, роднини, весталките също. Мамерк ще ни помогне, аз ще говоря с него. Кои са най-близките роднини на Цезар, които не са в списъците с проскрибциите?
— Тримата Коти, моите братя.
— Много добре! Гай Кота е понтифекс, Луций Кота — авгур, което им придава и религиозна тежест. Мамерк ще се застъпи за теб, в това съм сигурна. Ще трябва да намерим и четири весталки. Най-напред Фонтея, разбира се, тя е главната. Освен нея Фабия, Лициния, а и Юлия дъщерята на Цезар Страбон. Тя дори е роднина на Цезар. Ти познаваш ли някоя от весталките?
— Не, дори Юлия Страбон не познавам — призна си Аврелия.
— Няма значение, аз ги познавам всичките. Остави на мен.
— А аз с какво мога да помогна? — обади се Далматика, донякъде засрамена от деловия тон на доведената си дъщеря.
— Твоята задача е да уредиш среща на делегацията с татко по някое време утре — каза Корнелия.
— Изглежда лесно, но не е. Той винаги е зает!
— Глупости! Твърде си стеснителна, Далматика, татко ще стори каквото пожелаеш за теб. Проблемът е, че ти никога нищо не желаеш, затова не знаеш какво удоволствие му доставя да ти услужва. Говори с него на вечеря. Няма от какво да се страхуваш — увери я дъщерята на Сула. След което се обърна към Аврелия: — Ще доведа всички по-рано. Така ще можеш да разговаряш с тях предварително.
— Какво да облека? — попита тя.
Корнелия Сула примигна от недоумение. Далматика също.
— Само питам — извини се Аврелия, — защото миналия път, като го посетих, той направи коментар как съм се облякла. И не ме хареса.
— Защо? — учуди се Корнелия.
— Мисля, че намери дрехите ми за твърде безцветни.
— Тогава облечи нещо шарено.
И така, на другия ден Аврелия разтвори дрешниците и започна да вади робите, които отдавна бе отхвърлила като неподходящи за достойна римска матрона. Синьо? Зелено? Червено? Розово? Лилаво? Жълто? Накрая се спря на една розова дреха, по-тъмна в долния си край.
Кардикса поклати глава.
— Така ще си точно като онази вечер, когато се беше натруфила, за да посрещнеш покойния Цезар у вуйчо си Рутилий Руф. Дори не изглеждаш остаряла!
— Натруфила ли, Кардикса?
— Нали се сещаш, като конете, които водят шествията по празници.
— Тогава най-добре да се преоблека.
— Не, няма да се преобличаш! Нямаш време. Тръгвай веднага. Луций Декумий ще те придружи. — Тя почти изблъска господарката си на улицата. Там вече чакаха тримата Декумий, баща и синове.
Луций Декумий беше достатъчно мъдър, за да се въздържи от коментар при вида на съседката си, двамата младежи пък изобщо нямаха навика да говорят, затова четиримата мълчаха по пътя към Палатин. Всеки момент Аврелия очакваше отнякъде да я застигне новината, че е твърде късно, че Цезар е умрял в дома на Приск и Гратидия. И всеки миг тя с облекчение си поемаше дъх — имаше още надежда.
По някакви странни пътища вестта за тежката болест на младия Цезар вече беше обиколила цялата инсула; тайно и дискретно в дома на Аврелия бяха започнали да пристигат малки подаръчета или други знаци на внимание — от цветя, купени по сергиите на пазара Купеденис, до странните амулети на ликийците от петия етаж или мелодичните молитви на етажа на евреите. Повечето наематели бяха живели в сградата на Аврелия от години, помнеха Цезар още от бебе. Всички го знаеха като едно интелигентно, любопитно и приказливо дете, което обича да обикаля из етажите, за да използва докрай онова съмнително (според разбиранията на майка му) качество, което притежаваше — чара си. Много от съседките го бяха кърмили, по-късно го бяха хранили с типичните за националната си кухня ястия, бяха го учили на родния си език, бяха го карали да пее родните им песни — Цезар беше изключително музикален — и да свири на всевъзможните им струнни или духови инструменти. Щом порасна, Цезар и приятелят му Гай Маций от другия апартамент на приземния етаж започнаха да контактуват и с обитателите на съседните сгради; затова сега новината за болестта на Цезар се беше разпространила не само из родната му къща, но и в целия квартал, така че подаръците идваха с всеки изминал час все от по-далеч и по-далеч.