Щом декорите бяха наредени, Сула се обърна към ликторите:
— Винаги съм харесвал гледката на фасциите с брадвите между пръчките. Колко е хубаво, че съм диктатор и имам право на подобна охрана и вътре в померия! Сега да погледна… Дванайсет души вляво и дванайсет вдясно. В една редица, момчета, по-близо. Най-първите да са плътно до мен, последните да се отделят малко от съседите си… Така, така! — Сула се извъртя към делегацията и се навъси, сякаш намери някакъв пропуск. — Сещам се какво липсва! Не виждам краката на Аврелия. Хризогон, донеси малкото златно столче, което отмъкнах от Митридат. Искам тя да стъпи на него. Хайде, човече, по-бързо, по-бързо!
Най-накрая всичко се нареди, както Сула желаеше. Той седна между главите на крокодилите и змиите, без да го е грижа, че римският диктатор си има свой стол — така изречения куриатен стол, символ на римската власт. Пък и никой от присъстващите не би посмял да му направи забележка; важното бе диктаторът да се чувства комфортно и да се забавлява. Така шансовете да се вслуша в колбите им бяха по-големи.
— Говорете! — подкани ги Сула.
— Луций Корнелий, синът ми умира…
— По-високо. Аврелия! Искам гласът ти да изпълни цялото пространство!
— Луций Корнелий, синът ми умира! Дошла съм заедно със своите приятели, за да измоля неговото помилване!
— Твоите приятели? Нима всички тези хора са твои приятели? — учуди се Сула.
— Да, те са мои приятели. И заедно с мен те умоляват да позволиш на сина ми да се завърне в Рим, преди да е умрял. — Аврелия произнасяше всяка дума високо, отчетливо, без да се притеснява. С всяка дума увереността й нарастваше. Щом Сула иска гръцка трагедия, ще си я получи! Тя протегна двете си ръце към него и розовите дипли на ръкавите й се спуснаха по бялата й като слонова кост ръка. — Луций Корнелий, синът ми е само на осемнайсет! Той е единствената ми мъжка рожба! — Аврелия изхлипа, така беше още по-убедителна. Да, ако се съдеше по изражението на Сула, тя добре се справяше! — Ти сам си виждал сина ми. Истински бог! Римски бог! Наследник на Венера, достоен за Венера! И е толкова смел! Та нима не намери сила да те предизвика, теб, най-великия човек на земята? Нима прояви капчица страх? Не!
— О, това наистина е прекрасно! — не се сдържа Сула. — Не подозирах подобни способности у теб, Аврелия! Продължавай!
— Луций Корнелий, умолявам те! Пожали сина ми! — Тя се извъртя на малкото столче и протегна ръце, този път към Фонтея. Вътре в себе си се надяваше младата жена да влезе в ролята си. — Обръщам се към Фонтея, главната римска весталка, да се помоли от името на сина ми!
За щастие останалите присъстващи на сцената вече се бяха окопитили след смайващото посрещане. Фонтея на свой ред протегна ръце и придаде на лицето си такова трагично изражение, каквото не бе показвала от ранното си детство.
— Пожали го, Луций Корнелий! — призова го тя. — Пожали го!
— Пожали го! — прошепна до нея Фабия.
— Пожали го! — извика Лициния.
При което седемнайсетгодишната Юлия Страбон надмина всички останали и горко зарида.
— Заради Рим, Луций Корнелий! Пожали го заради Рим! — прогърмя гласът на Гай Кота, който беше наследил плътния глас на баща си. — Умоляваме те, пожаля го!
— Заради Рим, Луций Корнелий! — подкрепи го Марк Кота.
— Заради Рим, Луций Корнелий! — обади се Луций Кота до него.
Което остави последната жална реплика на Мамерк.
— Пожали го! — изрече той не особено убедително. Настъпи мълчание.
Сула седеше изпъчен на стола си, десният му крак беше издаден напред, левият — прибран зад него, както беше класическата римска поза. Беше свил вежди, сякаш е изпаднал в дълбок размисъл. Накрая рече:
— Не!
С което театърът започна отначало. Но Сула отново каза: „Не!“
Скована на стола, отчаяна, Аврелия ставаше все по-убедителна. Гласът не й достигаше, ръцете й трепереха. Юлия Страбон плачеше. Хорът на умоляващите гласове ставаше от минута на минута по-оглушителен, но накрая Мамерк завършваше с все същото необяснимо изхълцване.
За трети път настъпи мълчание. Сула размишляваше. Очевидно се беше вживял в ролята на гръмовержеца Зевс, който се чуди на страната на кои смъртни да застане. Най-накрая се надигна от стола и застана на самия ръб на покрития с пурпур подиум. Навъсен, сякаш се канеше да разсипе света на човеците, той изгледа просителите.