— И никакви лекарства! — учуди се Луций Декумий.
— Лекарства няма да помогнат в случая с Цезар. И аз като гръцките лекари от Едепс вярвам в предимството на храната пред лекарствата — подчерта Луций Тукций.
— Видя ли? И тоя бил грък по душа! — изскърца със зъби Декумий, щом лекарят си замина.
— Не се притеснявай — отвърна Аврелия. — Поне осем дни ще следваме рецептата му. Тогава ще видим. Но на мен съветът ми изглежда добър.
— По-добре да тръгвам за пазара — каза дребничкият човечец, който обичаше Цезар повече от собствените си синове. — Ще купя едно агне и ще накарам да го заколят пред очите ми.
Най-големият проблем се оказа не с агнето, а със самия пациент, който просто отказа да яде агнешкия дроб и изпи с такава погнуса яйцата, че веднага ги повърна.
Прислугата веднага се обърна към господарката.
— Трябва ли дробът да бъде суров? — попита готвачът Мург.
Аврелия премигна в недоумение.
— Нямам представа, просто така предположих.
— Тогава да пратим човек при Луций Тукций да попита? — предложи Евтих. — Цезар не е капризен, искам да кажа за него не е толкова важно храната да бъде изключително вкусна. Той е човек с консервативни разбирания, не е капризен. Открай време съм забелязал обаче, че понася храна, която мирише твърде силно. Като например яйца. Колкото до суровия дроб, пфу! Ами той направо вони!
— Най-добре да сготвя дроба и да налея подсладено вино яйцата — замоли се Мург.
— Как смяташ да го сготвиш? — попита Аврелия.
— Ще го нарежа на тънки филийки, ще овалям парченцата в сол и брашно и леко ще го запържа на силен огън.
— Добре, Мург. Аз ще пратя човек до Луций Тукций да попита какво да правим.
Отговорът дойде скоро след това:
„Добавяйте каквото щете в яйцата и, разбира се, че ще сготвите дроба!“
Така пациентът се примири с диетата.
— Цезаре — казваше майка му, — струва ми се, че храната помага.
— Знам, че помага! Защо иначе ще ям тази гадост? — отвърна й кисело болният.
Аврелия се досети, че причината за яда му не е само в агнешкия дроб. Тя седна до кушетката на Цезар и по изражението на лицето й личеше, че няма да си тръгне, докато не получи отговор на въпросите си.
— Добре, кажи сега какво те мъчи?
Цезар прехапа устни и погледна през отворения прозорец.
— Още при първото си начинание претърпях пълен провал — изрече той. — Докато всички са се надпреварвали кой по-голяма смелост да прояви, аз лежах и не взех никакво участие в играта. Истинските герои бяха Бургунд, ти и Рия.
Аврелия успя да скрие усмивката си.
— Може би това е добър урок за теб, Цезаре. Навярно Великият бог, чийто служител ти все още си, си е казал, че трябва да понаучиш неща, които винаги си отказвал да приемеш, а именно, че човек не може да се мери с боговете и че гърците са били прави в отношението си към високомерните. Високомерният човек е най-голям позор за обществото.
— За толкова високомерен ли ме смяташ? — попита Цезар.
— Да, разбира се. Много от твоята гордост няма никакви основания.
— А пък аз не виждам връзката между високомерието ми и случката в Нерса.
— Връзката е, както биха се изразили гърците, хипотетична.
— По-скоро „философска“, струва ми се, че искаш да кажеш.
Аврелия беше образована жена, затова реши да пренебрегне забележката.
— Самият факт, че чувството ти за гордост и сега си остава ненакърнимо, ще продължи да изкушава боговете. Високомерието се изразява в това ти да напътстваш боговете и да се смяташ за нещо повече от другите смъртни. А както ние, римляните, добре знаем, боговете нямат навика да показват грешките на простосмъртните, като им се явят лично. Юпитер никога не говори на хората с човешки глас, а и аз лично съм убедена, че дори когато се яви на хората в сънищата им, той само загатва за своето присъствие. Боговете се намесват в хорските дела по естествени пътища и наказват чрез природата. Ти беше наказан с нещо напълно естествено — разболя се. И аз вярвам, че тежката болест, която си прекарал, отговаря на тежката вина, която носиш заради безграничната си гордост. Затова едва не умря!