Сула носеше венец от трева на главата си, доста груб намек, че младежът още не се е сдобил с подобен — всъщност още не си беше извоювал венец изобщо! Диктаторът държеше да напомни кой е. Помпей веднага усети това в поведението му. Ликторите се построиха в две колони и се дръпнаха в края на пътя, за да не пречат на обруления от слънцето младеж със златната броня да се срещне с водача им. Самият Сула стоеше на едно място, на няколко крачки пред останалите.
— Аве, Помпей Велики! — Сула вдигна дясната си ръка за поздрав.
— Аве, диктаторе! — отвърна му опиянен от радост той. Сула го беше нарекъл с третото му име, при това в присъствието на такава официална публика. Излизаше, че вече официално може да се нарича Велики!
Двамата се целунаха по устата, след което, предшествани от ликторите, се запътиха към лагера на Помпей. Останалите ги последваха.
— Ти си склонен да приемеш, че съм „велик“! — въодушевяваше се младежът.
— Прякорът ти се наложи — оправда се Сула. — Също както и „малкият касапин“.
— Армията ми е решила веднъж завинаги, че ще триумфирам, Луций Корнелий.
— Армията ти няма абсолютно никакви правомощия да взема подобни решения, Гней Помпей Велики.
— Какво мога да направя? Та те дори не желаят да ме слушат!
— Глупости! — сряза го диктаторът. — Надявам се, Велики, даваш си сметка, че в писмата си ти изрично признаваш пред мен и пред Сената, че си абсолютно неспособен да командваш армията си.
Помпей целият се изчерви и присви устни.
— Не е честно да говориш така!
— Защо? Ти самият го признаваш в поне три от писмата си.
— Ама ти се правиш, че не разбираш! — възрази му младежът. — Те действат така само от любов към, мен!
— От любов или омраза, неподчинението си е все неподчинение. Ако това бяха мои войници, отдавна да съм наказал някого със смърт.
— Дори да е неподчинение, никому не е донесло вреда.
— Няма неподчинение, което да не носи вреда, и ти много добре го знаеш. Дръзнал си да заплашваш законно избрания римски диктатор.
— Това не е поход срещу Рим, Луций Корнелий, това е просто поход към Рим. Има разлика! Войниците просто искат да се уверят, че ще получа каквото заслужавам.
— Какво заслужаваш, Велики, определям аз, римският диктатор. Ти си на двадесет и четири години. Още не си влязъл в Сената. Съгласих се да те наричам с новоизмисленото ти име, „Магн“, което някой ден може да прерасне в „Максим“, но може и да се смали на „Парв“, „Минут“ или дори „Пузил“*.
* Различни степени на прилагателното „малък“ на латински. — Б.пр.
Помпей се спря насред пътя и се обърна към Сула; останалата част от делегацията уж случайно не се усети навреме и незабележимо се доближи до двамата.
— Искам триумф! — изтърси гневно Помпей и тропна с крак.
— А аз ти казвам, че няма да го получиш! — заяви му Сула. Широкото лице на младежа стана червено като цвекло, тънките му устни разкриха малките му бели зъбки.
— Добре ще е да запомниш, диктатор Луций Корнелий Сула, че хората почитат изгряващото, а не залязващото слънце!
Сула изведнъж избухна в гръмък смях.
— О, това беше добро! — задъхваше се той. — Ще го имаш своя триумф! — И накрая, разтърсен от нов прилив на смях, допълни: — И не ме гледай като истукан, маймуно! Помогни ми да си наместя тогата!
— Ти си пълен глупак, Велики — заяви Метел Пий на Помпей, когато двамата останаха насаме.
— Защо? Мисля, че постъпих доста умно — отвърна той.
Прасчо Младши отдавна беше навършил годините за консул и макар още да не се бе добрал до високата длъжност, възрастта му личеше: чупливата му кестенява коса се бе прошарила, край кафявите му очи се бяха появили бръчки.
— Всичко друго, но не и умно — подхвърли Метел и със задоволство забеляза недоумението в красивите сини очи на събеседника си. — Познавам нашия началник много по-отдавна от теб, имал съм случай да се уверя, че е не само по-велик от нас двамата, взети заедно, но е и много по-интелигентен. Той има слабости, но те не засягат способността му да разсъждава и действа.