Помпей шумно изсумтя.
— О, Пий, нищо не разбирам! Слабости? За какви слабости у Сула изобщо говориш?
— Имам предвид вкуса му към ироничното, разбира се. Изразът ми з-звучи по-точен, отколкото „ч-чувство за хумор“. — Прасчо млъкна, докато овладее заекването си. — Спомни си, че ме посочи за върховен понтифекс, при условие че заеквам. На него му е просто невъзможно да устои на подобни „шеги“.
Помпей си придаде отегчен вид.
— Нямам никаква представа накъде биеш, Пий, още по-малко виждам връзка с моя случай.
— Велики, Велики! Ами той се подиграваше с теб още от самото начало на тази история! Ето каква е връзката. Той винаги е смятал, че заслужаваш триумф, какво го вълнува на колко си години и дали си само конник или сенатор? Ти си герой — пълководец, а такива той е склонен да издигне до невероятни висоти! Но на Сула му се искаше да разбере ти до каква степен държиш на триумфа си, искаше да се увери на какво си способен, за да го получиш. Не трябваше да се хващаш на уловката му. Сега той има доста по-ясна представа за теб, знае на какво си способен. Разбра, че храбростта ти е почти колкото самочувствието ти, да не говорим за амбициите ти. Същевременно Сула се успокои, че няма да си му конкуренция.
— Какво искаш да кажеш с това, че няма да съм му конкуренция?
— Точно каквото ти си мислиш.
— Но аз бяха тръгнал срещу Рим!
— Глупости! — усмихна се Прасчо. — Ти беше тръгнал към Рим, нали така сам каза… А аз ти повярвах. И което е по-важно, Сула също ти повярва.
Помпей изгледа събеседника си с нескрито недоумение. Не знаеше какво трябва да отговори.
— Важното е, че си получих триумфа.
— Да, получи го. Но той ще те накара да заплатиш за това цена, каквато щеше да ти бъде спестена, ако се бе държал както подобава.
— Цена ли? Каква цена? — Помпей поклати глава. Приличаше на някой голям приказен звяр, който не иска да повярва, че другите му се присмиват. — Пий, омръзна ми да ми говориш с гатанки и недомлъвки.
— Ще видиш сам — отговори му Прасчо, все тъй загадъчно.
И Помпей има случай да се увери, при това в самия ден на триумфа си. Метел му беше подсказал какво ще се случи, но заслепен от гордост, той не бе разбрал намеците. Датата за триумфа му беше насрочена за дванайсетото число от март. На шестия ден от месеца Гай Флак, бившият управител на Галия, мина по улиците на Рим в прослава на победите си над галските племена; на деветия ден триумфира Мурена, бившият губернатор на Азия, заради успехите си в Кападокия и Понт. Затова докато дойде ред и на Помпей да ознаменува победите си над Карбон, римските граждани вече бяха пренаситени от празнични шествия. Малцина любопитни наизлязоха и този ден по улиците, но тълпи така и не се насъбраха. След двудневните зрелища, които организира самият Сула, Флак вече не представляваше голям интерес, Мурена — още по-малко; триумфът на Помпей просто беше отминат с безразличие. Името му не говореше нищо, никой не знаеше, че е млад и красив, а и да знаеше, едва ли би се впечатлил от ранните му успехи.
И все пак Помпей нямаше причини да се тревожи, докато поемаше по древния маршрут, започващ от така наречената Вила Публика. Клюката бързо щеше да се разпространи и когато народът научеше какъв е конкретният повод за триумфа, всички щяха да наизлязат, за да го поздравят. Докато завие от Големия цирк по Вия Триумфалис, цял Рим щеше да се появи, за да го види. Шествието на Помпей следваше класическия сценарий: отпред вървяха действащите магистрати и сенаторите, следваха ги музиканти и танцьори, после идваха колите с плячката и подвижните платформи, на които се разиграваха паметните събития, заради които Помпей биваше удостоен с високата чест, след тях се нареждаха жреците и жертвените животни — все мъжки и бели, — докато отзад се движеше самият пълководец начело на победоносната си армия.
Дори облеклото на младежа беше според случая — червена тога, богато обшита със злато, лавров венец на главата му, бродирана туника с дебела пурпурна ивица… Едва когато гримьорите понечиха да боядисат лицето му в червено, както изискваше традицията, той отказа. Държеше Рим да се увери с очите си колко е млад и красив; искаше да знаят всички, че има свое собствено лице, с което се гордее; искаше зрителите да го свържат с Александър Македонски. А с боядисано лице щеше да мине за един от многото, никой нямаше да се досети, че е само на двайсет и четири години.