Филипи — град, станал свидетел на не едно и две легендарни сражения и доскоро окупиран от войските на един от Митридатовите синове — се оказа интересен с богатата си история и със стратегическото си разположение в полите на планината Пангей. Но още по-интересни се оказаха земите на изток, където Цезар веднага надуши какви възможности крият тесните проходи, пресичащи възвишенията, преди пътят да слезе отново в равнината. Най-накрая Цезар се оказа пред залива Мелас, чиито брегове се радваха на плодородна почва, нищо че бяха заобиколени от планини. Още едно планинско било за изкачване и пред пътниците се разкри Хелеспонтът — широка ивица вода между два скалисти бряга. На това място богинята Хела паднала от Златния овен, за да даде името на пролива; на това място се издигаха и плачещите скали, които едва не потопили кораба на аргонавтите; оттук пълчищата на Ксеркс се прехвърлили в Тракия. Хелеспонтът беше истинската врата между Изтока и Запада.
В Галиполи Цезар се реши да се качи на кораб и да премине последната отсечка от маршрута си по море. Корабът беше достатъчно голям, за да побере конете, неговото муле и останалите товарни животни, при това пътуваше направо за Пергам. Цезар бе чул за бунта на Митилена и за подготвяната обсада, но заповедта на Сула гласеше, че трябва да се яви в Пергам. Можеше само да се надява, че оттам управителят ще го прати в някоя застрашена от война част на провинцията.
Но управителят Марк Минуций Терм имаше съвсем други поръчения за Цезар.
— За нас е жизненоважно да не позволим бунтът да се разрасне — обясняваше той на новодошлия военен трибун. — Бунтът всъщност е следствие от новата данъчна система, която диктаторът наложи в Азия. Островните държавици като Лесбос и Хиос живееха доста добре под властта на Митридат, затова ще се радват, ако се освободят от зависимостта си към Рим. Някои от малоазийските градове споделят същите настроения. Ако Митилена успее да издържи година, и други градове ще се разбунтуват. Големият проблем с откъсването на Митилена от останалия свят, са двете й пристанища. А ние така и не разполагаме с голяма флотилия. Затова ти, Гай Юлий, заминаваш незабавно за Витиния, където ще се срещнеш с цар Никомед и ще поискаш да ти осигури флот. Когато събереш достатъчно на брой кораби, ще отплаваш с тях за Лесбос и ще ги предоставиш на моя легат Лукул, който отговаря за обсадата.
— Ще извиниш невежеството ми, Марк Минуций — каза Цезар, — но колко време е необходимо за събирането на флот? Колко и какви кораби очакваш да осигуря?
— Събирането на флот може да отнеме цял един живот — отговори отегчено Минуций, — а какви кораби ще осигуриш, зависи от това, какво ще ти даде царят. Въпросът не е колко кораба ни трябват на нас, а колко ще му се откъснат от сърцето. Никомед си е източен деспот като всички останали.
Деветнадесетгодишният младеж неволно се намръщи. Подобни отговори не му се нравеха.
— Така не е добре — заяви той. — Рим винаги трябва да получава това, от което има нужда.
Терм се засмя:
— О, млади Цезаре, имаш още много да се учиш!
Тук направи грешка. Цезар прехапа устни и изведнъж заприлича на майка си (ако Терм бе познавал Аврелия, сега по-добре щеше да разбере изражението на подчинения си).
— Е, Марк Минуций, защо просто не ми кажеш кога точно искаш корабите си и какви да бъдат те? — попита високомерно младият патриций. — А аз ще поеме отговорност да доставя обещаните кораби на обещаната дата.
Терм го изгледа учудено. Не можеше да си обясни защо подобно нагло държание от страна на трибуна не го дразни. Като че ли управителят на Римска Азия се убеждаваше, че Цезар говори напълно сериозно. Времето и срещата с цар Никомед щяха да убедят младежа колко много е сбъркал, но все пак Терм се заинтригува на какво ще се окаже способен Цезар. Особено като се имаше предвид писмото от Сула.