— И екзекутирал собствените си деца, когато пожелали да върнат Тарквиний Горди от изгнание, за да възстановят монархията — добави Цезар. — Никога не съм гледал на Брут като на пример за подражание. Нито ще се правя на глупак като него.
— Тогава трябва да си готов за всичко.
— Повярвай ми, аз съм готов за всичко!
— Вече е много късно тепърва да тръгваме за Халкедон — опита се да хитрува царят. — Като че ли започнах да огладнявам. Можем да вечеряме, а след това да продължим този приятен разговор. Утре призори ще яхнем конете и ще тръгнем.
— О, ние наистина ще яхнем конете призори — съгласи се Цезар, — но не оттук. Тръгвам за Халкедон след час. Ако искаш да дойдеш с мен, трябва да побързаш.
Никомед наистина се разбърза: първо, защото си даваше сметка, че не бива да изпуска от очи младия римлянин — Цезар беше хитър човек, можеше да го изненада; второ, че вече до уши се беше влюбил в младежа.
За своя изненада Никомед завари Цезар на гърба на някакво муле.
— Муле?
— Да, муле — тросна се едва ли не високомерно той.
— Защо?
— Всеки с вкуса си.
— Но дори слугата ти язди кон?
— И аз така забелязвам.
Царят тежко въздъхна и се качи в двуколката, която потегли след Цезар и Бургунд. Едва когато се отбиха да пренощуват у някакъв забравен велможа — старец, който едва ли бе предполагал, че някой ден ще се срещнат пак с Никомед, — Цезар се сети да поднесе извинения на Никомед.
— Съжалявам. Майка ми би рекла, че изобщо не се замислям. Ти си доста изморен, трябваше да пътуваме, но…
— Което си е истина, организмът ми не издържа лесно на друсанията — усмихна се Никомед. — Но в твоя компания човек се чувства подмладен.
Във всеки случай сутринта след пристигането им в Халедон, когато седнаха да закусват (в царската резиденция), Никомед изглеждаше свеж и отпочинал.
— Както виждаш — обясняваше доволен царят, докато двамата с Цезар седяха на големия вълнолом, — имам си хубава, но малка флота: дванайсет трипалубни, седем петпалубни и четиринадесет еднопалубни кораба. Това е. Имам още няколко кораба в Хризопол и Дасцил.
— Византион не участва ли също в събирането на митата?
— Не и в последно време. Византийците навремето наистина събираха мито, бяха доста могъщи и флотилията им можеше да съперничи на родоската. Но след падането на Гърция и Македония под римска власт им се наложи да харчат повече пари за сухопътна армия заради траките, които продължават да нападат земите им. Така се оказа, че не са толкова богати да поддържат и сухопътни, и морски войски. И така митата от Босфора станаха привилегия на Витиния.
— Което обяснява защо имаш няколко флотилии.
— И защо ми трябват, та затова не искам да си ги давам! Мога да осигуря на Рим десет триреми и пет петпалубни кораба. При това ще трябва да привикам от другите пристанища за целта. Останалите ще трябва да ги наема.
— Да ги наемеш? — смая се Цезар.
— Разбира се. Ти как мислиш, че се прави цяла флота?
— Както я правим ние! Построяваме си колкото кораби ни трябват.
— Това е разточителство… Но пък вие, римляните, сте си били винаги разточителни — отвърна Никомед. — Да поддържаш кораби на вода, когато нямаш конкретна нужда от тях, е чиста загуба. Затова ние, азиатските и егейските гърци, ограничаваме военноморските си сили до минимум. Ако ни дотрябва по-многобройна флотилия, просто наемаме от съседите. Така смятам и аз да направя.
— И откъде ще наемеш тези кораби? — чудеше се Цезар. — Ако някъде из егейските острови има вакантни кораби, предполагам, че Терм отдавна щеше да ги е конфискувал.
— Естествено, че не от егейските острови — отвърна презрително Никомед, щастлив, че най-сетне ще научи младока на нещо. — Ще ги наема от Пафлагония и Понт.
— Искаш да кажеш, че цар Митридат ще даде под наем кораби на своя враг?
— Защо да не даде? Те сега киснат по пристанищата й гълтат разходи. Той дори няма войници, които да натовари, а аз не мисля, че възнамерява тази година да напада Витиния или Римска Азия. Нито догодина!
— Значи ще блокираме Митилена с корабите на същия онзи цар, от когото митиленци очакват подкрепа — поклати глава Цезар. — Невероятно!