— Напротив, нещо напълно нормално! — увери го царят.
— И как се споразумявате за наема?
— Ще използвам посредник. Най-сигурният човек живее тук, в Халкедон.
На Цезар му мина през ума, че щом царят на Витиния наема кораби от името на Рим, то би трябвало Рим да плати сметката, но младежът нямаше пълномощия да обещава пари. Най-добре беше да приеме нещата, каквито бяха. Но едва сега започна да си дава сметка и откъде идват проблемите на Рим. От разговора си с Терм Цезар беше заключил, че някой ден Витиния ще получи пари от Рим за услугата. Сега започваше да се чуди дали бъдещето няма да се окаже съвсем необозримо.
— Е, въпросът е приключен — похвали се цар Никомед шест дни по-късно. — Флотата ще те чака в пристанище Абидос на петнайсетия ден от октомври, както ми беше поискал. Дотогава ти естествено ще си ми гост в двореца.
— Мой дълг е лично да наблюдавам как вървят нещата — отговори Цезар: не защото имаше нещо против компанията на Никомед, а защото наистина смяташе, че така е редно.
— Не можеш — възрази царят.
— Защо?
— Защото не стават така тия работи.
Двамата се върнаха обратно в Никомидия, без Цезар повече да спори; колкото повече време прекарваше със стареца, толкова повече го харесваше. Както и жена му. И кучето Сула.
Понеже наистина имаше два месеца да чака, Цезар планираше да обиколи Песин, Византион и Троя. За негово нещастие Никомед настоя да го придружи до Византион, при това трябваше да плават изключително по море. И така, Цезар си остана и без Песин, и без Троя. Но пътешествието, което по суша щеше да отнеме два-три дни, по море продължи близо месец. За владетеля това беше добър повод да обиколи царството си и корабът се отбиваше във всяко рибарско селище.
Византион беше основан шестстотин години по-рано на самия край на хълмист полуостров и макар да беше в тракийската страна на Босфора, открай време бе запазил гръцкия си характер. Голямото пристанище се намираше в залива, наподобяващ рог, който опасваше града от север. От южния край на града имаше друго, по-малко. Стените бяха здраво укрепени, сградите, обществени или частни домове, доказваха с размерите и изящната си архитектура богатството на жителите.
Тракийският Босфор беше по-живописният от двата протока с Хелеспонта. А и по-внушителен, разсъждаваше Цезар, който вече бе имал случай да мине през Хелеспонта. Че византийци гледах на цар Никомед като на свой сюзерен, си пролича веднага: всички по-високопоставени люде в града дойдоха на пристанището, за да го посрещнат. Цезар обаче усети недоброжелателни погледи върху себе си. На кея имаше доста хора, които не се радваха от близките отношения между царя на Витиния и непознатия римлянин. Което изправяше Цезар пред друга дилема. Във Витиния всички обичаха царя си, а и го разбираха. Но във Византион нещата не стояха точно така: по-неосведомените веднага решиха, че римлянинът му е любовник, което ги възмути.
Щеше да е най-лесно подобни слухове веднага да се пресекат: просто щеше да подшушне на този-онзи за глупавите старци, които сами се правят за смях, и колко му било досадно да води преговори с такъв глупак. Цезар обаче не можеше да говори такива неща зад гърба на Никомед, защото го харесваше като човек. Все пак се налагаше да изясни всякакви недоразумения. Цезар знаеше накъде се е запътил — към самия връх на политическата власт в Рим. Трудно би изкачил стълбицата, ако наистина се бе отдал на страстите, в които го подозираха. Ако царят беше по-млад, Цезар би се обърнал за помощ към самия него. Никомед, колкото и да повтаряше, че римляните са варвари, щом отричат хомосексуализма, все пак би го послушал и би отрекъл публично, че има интимни отношения с него, но след като Никомед беше толкова възрастен, Цезар се страхуваше да не засегне честолюбието на домакина си.
Младежът започваше да установява, че животът предлага доста по-заплетени ситуации от тези, които като юноша си е представял в уютния си римски дом. Разбира се, неприязънта, която византийци изпитваха към Рим, се дължеше на няколкото месеца окупация от страна на Фимбрия и Флак, когато четири години по-рано двамата по заповед на Цина бяха решили да потеглят към Азия и да се бият с Митридат, вместо да се разправят със Сула в Гърция и сега византийците не се интересуваха дали Фимбрия не е убил Флак и дали по-късно Сула не го е принудил да се самоубие. За града не бяха те виновниците за преживените страдания, а самият Рим, който ги беше изпратил. А ето, че дори сюзеренът им се компрометираше с някакво римлянче.