Бургунд познаваше господаря си по-добре от всеки, но дори да беше усетил, че срещата на Цезар с Лукул не е протекла добре, беше достатъчно благоразумен да не го показва. Пътя до лагера Цезар измина с каменно изражение. През лагера мина като насън. Някакъв часовой му посочи главната алея и му съобщи, че квартирите на младшите военни трибуни се намират във втората тухлена сграда от дясната страна. Още не беше дошло време за обяд, но на Цезар му се струваше, че сутринта е била безкрайна.
Войниците не живееха в кожени палатки, а в по-солидни жилища: редовите легионери бяха настанени в дъсчени бараки, всяка за по осем души; военачалникът ползваше самостоятелна кирпичена къща, която приличаше на богаташки дом. Висшите легати се радваха на още една подобна. По-нисшите офицери се разполагаха в голяма и доста грозна на вид четириетажна постройка, пак от кирпич. Младшите трибуни живееха при подобни условия, само постройката беше по-малка.
Вратата зееше отворена и се чуваха гласовете на обитателите. Цезар застана на прага, а прислугата и добитъкът послушно се наредиха зад него.
В първия момент Цезар не виждаше почти нищо в сумрака, но очите му скоро свикнаха и успя да разгледа обстановката, преди хората вътре да са усетили присъствието му. В средата на помещението стоеше голяма дървена маса, на която седем младежи бяха качили краката си. Кои бяха младежите, той не знаеше: наказание за годините, прекарани като жрец на Юпитер. Най-накрая един от младежите, набит и с дружелюбна физиономия, погледна към вратата и го забеляза.
— Хей! — подвикна весело. — Който и да си, влизай, какво стоиш на вратата?
Цезар възвърна обичайната си надменност и другите младежи доста се стреснаха от заканителното му изражение — все едно Аполон, тръгнал да си отмъщава на Ниоба. Един по един всички си свалиха краката от масата. Никой не смееше да изрече и дума.
Най-накрая онзи с дружелюбната физиономия се надигна, заобиколи масата и го посрещна с протегната ръка.
— Авъл Габиний — представи се той и се засмя. — Не се дръж толкова надменно.
Цезар пое ръката му и силно я стисна.
— Гай Юлий Цезар — представи се на свой ред, но не намери сили да се усмихне. — Предполагам, че съм разквартирувам при вас. Аз съм младши военен трибун.
— Знаехме, че и осми ще намерят — каза Габиний и се обърна към останалите. — Всички сме такива — младши военни трибуни, стоим по-ниско от тревата, но вдигаме олелия до небесата. А от време на време дори ни дават работа да вършим! Но понеже никой не ни плаща, началникът не смее много-много да ни придиря. Току-що обядвахме. Може да е останало нещичко и за теб, но най-напред да ти представя останалите.
Младежите се изправиха.
— Гай Октавий. — Нисък, с доста внушителна мускулатура, той отговаряше по-скоро на гръцките разбирания за мъжка красота. Имаше кестенява коса и светлокафяви очи. Единственото, което го загрозяваше, бяха огромните му уши, които стърчаха като дръжки на делва. Ръкостискането му Цезар прецени по-скоро като приятелско.
— Публий Корнелий Лентул — викаме му просто Лентул. — Беше типичен Корнелий — и с поведението, и с вида си — кестеняв, с кафяви очи, безличен. Изглеждаше като човек, който не се чувства на мястото си, но е твърдо решен да не го показва — колеблив в маниерите си, но последователен в мислите си.
— По-сложния Лентул — Луций Корнелий Лентул Нигер, разбира се, на него му викаме Нигер. — Още един типичен Корнелий. Дори по-арогантен от самия Лентул.
— Луций Марций Филип Младши, викаме му Лип за по-кратко и защото прилича на охлюв. — Прякорът не беше никак ласкателен, още повече че Филип Младши трудно можеше да бъде сбъркан с охлюв — не и с големите си замечтани очи и с красивото си лице, което не беше наследено от бащата, а от баба Клавдия, на която Лип приличаше. От пръв поглед създаваше впечатление за спокоен, уравновесен човек, леко небрежен, но затова пък приятелски настроен.
— Марк Валерий Месала Руф. Известен като Руф, Червенокосия. — Колкото и страшно да звучеше патрицианското му име, Месала Руф не беше високомерен. Имаше червени коси, но по характер беше доста благ.
— И последен — Марк Калпурний Бибул.
Бибул беше най-надменният от всички присъстващи, дребен и кльощав. Сякаш самата природа го бе изваяла с високомерно изражение, което никой не можеше да изличи. Устата му беше присвита в недоволна гримаса, бледосивите му очи гледаха недоверчиво изпод правите като черта вежди. Топчестият му римски нос, светлорусите му, почти бели коси, го правеха по-възрастен, отколкото беше — на двайсет и една.