— Късметлия е този Цицерон! Още един от любимците на съдбата! Парите й ще му дойдат доста добре.
— Ти така си мислиш — каза мрачно Варон. — Теренция сама изготви брачния договор и си запази пълен контрол върху зестрата. Съгласи се единствено, ако им се родят дъщери, да осигури тяхната зестра, както и да даде своя дял за кариерата на евентуалните си синове. Колкото до самия Цицерон, не е той човекът, който ще успее да измъкне нещо от Теренция!
— Как го намираш него като човек, Вароне?
— По-скоро свестен. Но мисля, че е слабохарактерен. И в същото време склонен да се главозамайва. Самочувствието му на интелектуален гений е непоносимо и той е твърдо убеден, че никой не може да се мери с него. Има големи амбиции. Мрази да му напомнят, че Гай Марий му е далечен роднина! Ако Теренция беше от онези незабележителни щерки на римските новобогаташи, Цицерон навярно не би я удостоил с поглед. Но майка й е патрицианка, пък и преди това е била омъжена за Квинт Фабий Максим, което означава, че Фабия — весталката се пада сестра по майка на Теренция. Затова тя е „добра партия“, ако разбираш какво имам предвид. — Той направи кисела гримаса. — Цицерон е като Икар, Луций Корнелий. Надява се да отлети до самото слънце — доста опасна задача, ако си човек без потекло и без сестерция.
— Изглежда, въздухът в Арпин доста спомага за изграждането на подобни характери — съгласи се Сула. — Рим може само да се радва, че поредното чудо от Арпин не притежава военен талант!
— Даже напротив, доколкото съм чувал.
— О, аз го знам от личен опит! Когато служеше под мое командване, бях го назначил за личен писар. Само при вида на оръжие пребледняваше. Но пък никога не съм имал по-добър секретар от него! Кога е сватбата?
— Във всеки случай не преди Варон Лукул и брат му да са организирали римските игри през септември — засмя се Варон. — В момента двамата ги занимава една-единствена мисъл: как да поставят най-зрелищните игри, които Рим е виждал през последните сто години!
— Жалко, че няма да съм в Рим, за да ги видя — рече Сула, но не изглеждаше твърде разочарован.
Настъпи кратко мълчание, което Варон използва.
— Луций Корнелий, чудя се дали знаеш, че Гней Помпей скоро ще намине към Рим? — подхвърли той. — Би желал да те навести, но си дава сметка колко си зает.
— Никога не съм чак толкова зает, че да не мога да посрещна Великия! — отвърна весело Сула и го стрелна с любопитен поглед. — Още ли го преследваш с писалката и листа да записваш всяка негова пръдня, Вароне?
Младежът пламна от неудобство; човек наистина не знаеше как Сула ще погледне на най-невинни неща. Така например, дали не си мислеше, че Варон трябва да отделя повече време, за да записва делата (и пръдните) на Луций Корнелий Сула, вместо на някакъв си Помпей? Затова отговори възможно най-уклончиво:
— От време на време. Всичко започна съвсем случайно, защото му бях на гости, когато избухна войната, и нямаше как да откажа на ентусиазма му. Тогава ми каза, че трябва да пиша не естествена история, а история на Рим. И оттогава това и правя. Но не съм станал личен биограф на Помпей.
— Много добър отговор!
И така, когато Варон напусна дома на диктатора на Палатинския хълм, трябваше да си почине насред улицата. Хората открай време говореха за двете природи на Сула — лъвската и лисичата; Варон обаче оставаше с впечатлението, че най-опасното животно, което диктаторът таеше в себе си, е обикновената домашна котка.
И все пак добре се беше справил. Когато Помпей се появи в Рим заедно с жена си, той се настани както обикновено в семейната къща в Карина. Варон го посрещна с новината, че Сула ще се радва да го види и дори ще му отдели достатъчно време да си побъбрят. Така поне се изразяваше Сула; но човек винаги трябваше да си има едно наум. „Бъбренето“ с него можеше да се окаже по-опасно от ходене по въже над нагорещена жар.
Затова пък колко самонадеян и безгрижен е младежът Помпей! Хукна презглава да се среща с диктатора.
— И как върви съпружеският живот? — попита го едва ли не от вратата Сула.
Помпей буквално сияеше от щастие.
— Прекрасен! Каква жена само си ми намерил, Луций Корнелий! Красива, образована, мила. Вече чака дете. Още в края на тази година ще роди първия ни син.
— Син? Откъде си толкова сигурен, че ще е момче, Велики?
— Убеден съм.
Старецът се подсмихна.