Когато й съобщиха, че Помпей е дошъл да я види, тя не си въобрази, че бившият й любовник има намерение да поднови връзката им. Разбира се, и това не беше изключено, цял Рим знаеше, че жената на Помпей е бременна.
— Скъпи мой Велики! — посрещна го тя изключително любезно в кабинета си и му подаде двете си ръце едновременно.
Той допря устни и до двете, след което се оттегли на почтително разстояние от нея.
— Е, Велики? — попита тя с любопитство.
— Е, Преция! Явно при тебе всичко е наред…
Тъй нареченият таблин — кабинетът на господаря на дома, Преция държеше така да нарича стаята, — беше боядисан в светлосиньо и кремаво. Колкото до самата Преция, всяка сутрин тя посвещаваше доста грижи на тоалета си и се превръщаше в произведение на изкуството. Днес беше облечена в няколко ката фини воали в сиво-зелено, докато златистите й коси бяха на къдрици, които бяха толкова фини, че приличаха на истински, нищо че бе прекарала с часове пред огледалото, за да ги подреди. Гладкото й красиво лице носеше съвсем дискретен грим: Преция беше умна жена и знаеше, че щом Фортуна я е дарила с приятни черти, ще е грешка да ги крие под пластове грим, пък дори да е минала четиридесетте.
— Как я караш? — попита Помпей.
— Добре съм — физически, ако не и психически.
— Защо да не си добре психически?
Тя вдигна рамене и направи леко обидена гримаса.
— Как другояче да го кажа? Ти вече не идваш да ме забавляваш!
— Ами аз пак се ожених.
— За доста странна жена.
— Муция да е странна? Да, като се замисля, може би. Но аз я харесвам.
— Не се и съмнявам.
Помпей се замисли как точно да формулира молбата си и понеже нищо не му хрумна, предпочете да запази мълчание. Преция се беше излегнала на кушетката си и го наблюдаваше с леко подигравателно изражение. В ослепително сините й очи играеха злобливи пламъчета.
— Омръзна ми! — изведнъж рече Помпей. — Дошъл съм като пратеник, Преция. Не от свое име, а от чуждо.
— Колко интригуващо!
— Имаш си обожател.
— Имам си много обожатели.
— Не и като този.
— И кое го прави толкова различен? Да не питам и какво те накара да дойдеш да ме молиш от негово име!
Помпей се изчерви от срам.
— Работата е там, че аз имам нужда от него, не той — от мен. Затова съм дошъл да установя връзка от негово име.
— Това вече го каза.
— Скрий си змийското езиче, жено! Става дума за Цетег.
— Цетег! Брей, брей! — цъкаше с език Преция.
— Той е много богат, много разглезен, направо отвратителен — заяви Помпей. — Можеше и сам да си свърши мръсна работа, но му е забавно да знае, че аз съм се нагърбил вместо него.
— Това ще да е цената, която иска да платиш. Той държи ти да му станеш сводник.
— Именно.
— Сигурно имаш огромна нужда от него.
— Вместо да питаш, ми отговори! Да или не?
— Ти завинаги ли скъса с мен, Велики?
— Да.
— Значи и аз ще кажа „да“ на Цетег.
Помпей стана да си ходи.
— Мислех, че в такъв случай би казала „не“.
— При други обстоятелства би ми доставило удоволствие да ти откажа, но напоследък ми е скучно. Цетег е човек с влияние в Сената, а аз обичам да се обвързвам с хора с власт. Освен това забелязвам, че те ми повдигат самочувствието. Ще използвам Цетег и ще принудя всички, които имат вземане-даване с него, да се опитат най-напред да спечелят моето благоволение.
— Бррр! — Помпей побърза да си тръгне.
Не намери достатъчно смелост да говори лично с Цетег. Затова се срещна отново с Луций Марций Филип.
— Преция е съгласна — каза той направо.
— Прекрасно, Велики! Но защо ми изглеждаш толкова съкрушен?
— Защото ме изкара сводник пред цял Рим.
— О, сигурен съм, че не е имало нищо лично!
— И да е нямало, каква е разликата?
Същата пролет Нола капитулира. В продължение на близо дванайсет години този горд град в Кампания, както винаги под силно самнитско влияние, се бе съпротивлявал на Рим и на Сула, без да се плаши от обсадите, които най-често организираше действащият консул Апий Клавдий Пулхер. Затова беше съвсем логично Сула да заръча на Клавдий лично да приеме капитулацията, още по-логично бе Апий Клавдий да се радва, когато изброяваше на градските управници изключително тежките условия, наложени от диктатора. Подобно на Капуа, Фезула и Волатера, Нола нямаше да запази никаква власт над крайградските територии: всички земи, които досега бяха принадлежали на града, отиваха за Рим. Жителите на Нола нямаше да получат римско гражданство, а административната власт се предаваше на диктаторския племенник Публий Сула. Последното само по себе си беше страшно наказание, като се имаше предвид горчивият опит от близкото минало: същият този Публий Сула предната година беше назначен да реши съдебните спорове между различните клонове на Помпеевия род и се справи с такава забележителна акуратност, че проблемът се заплете окончателно.