— Сигурно те е обичал твърде много, за да ти позволи — предположи Валерия.
— Не! Той обичаше единствено и само патрицианското си име. Знаеше къде се е прицелил и това, към което се беше устремил, струваше за него много повече от мен. — Метробий се обърна да я погледне право в очите. — Не си ли се замисляла колко различна е любовта за всеки от нас? За всеки човек тя означава нещо различно и много рядко човек е готов да дари толкова любов, колкото получава. Никога за нищо не съм го обвинявал. Как бих могъл, щом не мисля като него? Но най-накрая, след като на няколко пъти бях ходил при него и на няколко пъти той ме беше отпращал, той ме призна за свой любовник пред най-високопоставените си събратя. „Моето момче“, ме нарече. Ех, бих изживял целия си живот отново, само и само да го чуя как ме нарича „моето момче“ пред Вация и Лепид.
— Той няма да види детето ми.
— Съмнявам се дали ще види, че си бременна.
Болката остави за известно време Сула на мира, но сега пък се появи ново усложнение: финансовите проблеми на град Путеоли. Той беше разположен до Мизен и от десетилетия се намираше под неофициалната власт на фамилията на Граниите, които бяха едновременно банкери и едри търговци. С времето Граниите бяха свикнали да гледат и града като на своя лична собственост. Без да знае за ексцесиите на Сула, още по-малко за неговите болести, един от градските големци дойде да поиска аудиенция при бившия диктатор. Според пратеника, дошъл във вилата, градът се оплаквал от някой си Квинт Граний, който дължал на градската хазна доста голяма сума, но упорито отказвал да я плати. Дали не би могъл Сула да помогне?
Работата беше там, че Сула се дразнеше при самото споменаване на името Граний — за него това бяха най-ужасяващите хора на света след Гай Марий. И то не за друго, а именно заради близките родствени връзки между Граний и Марий. В продължения на десетилетия знатните фамилии на Арпин — Мариите, Гратидиите и Тулиите — неизменно си бяха търсили снахи сред своите близки съседи — Граниите от Путеоли. Дори първата съпруга на Гай Марий беше Грания, заради което мнозина Граний бяха намерили имената си в списъците с проскрибциите, а останалите не смееха да се покажат в Рим да не би Сула да ги добави и тях. Сред щастливците, които бяха избегнали разправата, беше и въпросният Квинт Граний. Той беше отвлечен от група суланци, които го отведоха без обяснения във вилата на Сула в Мизен.
— Никакви пари не дължа — упорстваше Квинт Граний. Личеше си, че нищо не може да го склони да отстъпи.
Сула седеше на куриатния си стол, облечен в сенаторска тога. Изражението му с нищо не подсказваше, че вече не е римски магистрат, а най-обикновено частно лице.
— Ще правиш каквото ти кажат управниците на Путеоли! Ще платиш!
— Не, няма да платя! Нека градът ме извика на съд и да видим дали има с какво да докажат иска си — отвърна Квинт Граний.
— Плащай, Граний!
— Няма!
Благодарение на временното успокояване на болките Сула бе успял досега да запази привидно спокойствие, но упорството на путеолеца срина всякакви прегради. В следния миг той стоеше изправен и яростно размахваше юмрук пред Граний.
— Или ще платиш, Граний, или ще заповядам да те удушат тук, пред мен!
— Може да си бил диктатор в Рим — отвърна му с презрение той, — но вече не си и нямаш ни най-малко основание да ми заповядваш каквото и да било. Занимавай се с перверзните си и остави магистратите на Путеоли сами да си оправят нещата!
Сула отвори уста, за да заповяда Граний да бъде удушен, но от гърлото му не излезе и звук; тялото му внезапно отмаля и му се зави свят. Той леко изпъшка, но с известни усилия се задържа на крака, обърна поглед към началника на охраната си и със сподавен глас нареди:
— Удушете тоя нещастник!
Но преди охраната да е помръднала, Сула отново отвори уста и изхрачи кръв. Той застана неподвижен и от гърдите му се разнесе смразяващо кръвта бълбукане като от вряща вода. Лицето му бе станало мъртвешки бледо. Нов пристъп го обхвана, Сула се сгърчи и изхвърли нова тъмночервена струя. След което падна на земята, охраната му се разтича с викове за помощ… или по-скоро на ужас, защото никой не понечи да помогне на болния; всички бяха убедени, че червеите са изяли вътрешностите му и всеки момент ще се покажат.
След минута-две дотичаха Луций Тукций и Метробий, както и пребледнялата като платно Валерия. Сула се гърчеше в мъчителна агония и храчеше кръв. Любовникът му го хвана нежно за главата, докато жена му трепереше и не знаеше как да помогне. Тукций даде нареждане и прислугата се разтърча да носи кърпи. Робите отказваха да гледат към господаря си, който продължаваше да се гърчи и да се дави в собствената си кръв. А Сула отчаяно се опитваше да каже нещо, вкопчвайки се в ръката на Метробий.