Съвсем забравен от околните, Квинт Граний изтича вън от къщата, пробяга цялата пътека до входа на вилата, яхна коня си и без да се обръща назад, препусна към родния си град.
Доста време мина, преди гърчовете да оставят Сула на мира. Той престана да храчи кръв и робите успяха да го вдигнат от пода. На всички им направи впечатление колко лек беше станал Сула. Без да ги е грижа за прислугата, хората от охраната му напуснаха вилата.
В плен на паниката и безпомощността, Сула се държеше за Метробий като корабокрушенец за спасителна дъска в морето. Очите му не се откъсваха от красивото мургаво лице, сякаш искаха с поглед да му предадат някакво отчаяно послание, останало неизречено. С периферното си зрение Сула зърна и Валерия, в чиито огромни сини очи сякаш четеше своя собствен ужас.
„Това ли е смъртта? — попита се Сула и знаеше, че отговорът е «да». — Но аз не искам да умирам по този начин! Искам всичко да свърши отведнъж, както приляга на един достоен римски патриций. Та аз бях некоронованият цар на Рим, носил съм венец от тревата край Нола. Аз бях най-великият човек между Океана и Инд. Нека смъртта ми бъде достойна! Нека не бъде този кошмар!“
Сула се сети за Юлила, която беше умряла в собствената си кръв. После се сети за Никополис, която с часове агонизираше след поемането на отровата. И за Клитумна, която беше свършила със скършен врат. И за Метел Нумидик с пламналото му лице, разкривено в опитите му да си поеме въздух. „Никога не съм си представял, че ще е толкова ужасно!“ Пред очите му се появи Далматика, зовяща името му в храма на Юнона Соспита. И синът му, слънцето на живота му, момчето на Юлила, което бе означавало повече от всеки друг за него… И синът му бе умрял като него — жаден за поне още една глътка въздух.
„Страх ме е. Толкова ме е страх! Никога не съм си представял, че ще ме е страх. Смъртта е неизбежна, никой не се е спасил от нея, ето всеки момент ще настъпи и аз никога повече няма да виждам, да чувам, да усещам и да мисля. Няма да съществувам. В това няма нищо мъчително, това е съдбата на спящия, на нищо незнаещия. Вечният сън. Аз, Луций Корнелий Сула, некоронованият цар на Рим, но носител на короната от Нола, ще престана да съществувам, освен в спомените на хората. Защото това е единственото безсмъртие — да останеш жив в мислите на живите. Почти бях довършил мемоарите си. Оставаше ми да напиша една съвсем малка глава. Достатъчно материал съм оставил на бъдещите историци, за да убия спомена за Гай Марий. Той не доживя да пише мемоари. Докато аз доживях. Затова аз печеля. Аз вече спечелих! И от всички мои победи тази над Гай Марий ми е най-скъпа.“
Около час продължи кръвоизливът, а също и страданията на Сула. Но най-накрая кръвотечението престана и той можеше по-спокойно да диша. Умиращият все още бе в съзнание, дори много по-ясно от повечето време през последните месеци. Сега пред него се открояваха лицата на Метробий, Валерия и Луций Тукций. Може би това бяха огледалата, чрез чиито изражения той най-добре можеше да забележи какво се е променило у него самия?
Най-сетне успя да проговори:
— Завещанието ми. Повикайте Лукул, той трябва да прочете завещанието след смъртта ми. Той е негов изпълнител и попечител на децата ми.
— Вече съм пратил хора да му съобщят, Луций Корнелий — увери го Метробий.
— Дали успях да ти дам достатъчно, Метробий?
— Винаги си ми давал предостатъчно, Луций Корнелий.
— Така и не разбрах какво е любов. Аврелия повтаряше, че съм знаел. Аз не съм толкова сигурен. Миналата нощ сънувах Юлила и сина си. Синът ми дойде при мен и ме помоли да отида при майка му. Трябваше да се досетя. Но не се сетих. Само се разплаках. Него, виж, го обичах. Повече, отколкото обичах себе си. Колко ми липсваше през тези години!
— Раната ще зарасне, Луций Корнелий.
— Като че ли най-добрата причина човек да иска смъртта.
— Искаш ли нещо друго?
— Само спокойствие… Искам да усетя, че целият съм изгорял.
— Ти вече изгоря.
— Тялото ми.
— Какво, тялото ти, Луций Корнелий?
— Корнелиите ни погребват. Но не и мен, Метробий. Писал съм го в завещанието си, но ти ще повториш пред Лукул, че така съм пожелал и преди смъртта си. Ако погребат тялото ми в земята, може някоя прашинка от пепелта на Гай Марий да се залепи за мен. Аз разпилях пепелта му. Не трябваше да го правя. Кой знае къде дебнат тези прашинки, кой знае къде ме чакат и до днес? Спомням си ги как се разхвърчаха над Анио, как се изсипаха над водата! Но духна вятър и част от пепелта се разсея. Затова не мога да съм сигурен. Трябва да бъда изгорен. Ще кажеш на Лукул, че лично съм настоявал, че тялото ми трябва да бъде изгорено, че пепелта ми трябва да бъде събрана в затворена кутия, която да бъде запечатана с восък в урна. Така Гай Марий няма да може да се докопа до останките ми. Ще бъда единственият Корнелий, който няма да бъде погребан.