— Ще бъде, както искаш, обещавам.
— Изгори ме, Метробий! Накарай Лукул да ме изгори!
— Ще сторя, както казваш, Луций Корнелий.
— Иска ми се да бях научил що е любов!
— Но, разбира се, че си научил! Любовта те накара да се откажеш от себе си, за да се посветиш на Рим.
— Това ли е любов? Не може да бъде. Твърде суха е тази любов, суха като пепелта ми. Единственият Корнелий, който ще бъде изгорен, а не погребан.
Скоро след този разговор Сула отново започна да повръща кръв. Тялото му бе изгубило жизнените си сили, съзнанието му тънеше във все по-непрогледен мрак. И колкото пъти се върнеше към реалността, Сула умоляваше Метробий да не позволи някоя прашинка от Гай Марий да се докосне до неговите останки, а след това питаше какво е любовта и защо той така и не я е познал.
Лукул пристигна навреме, за да го види как умира. Но Сула вече не можеше да говори, навярно дори не разбра, че верният му приятел е при него. Незабравимите му очи, които обикновено всяваха ужас, сега излъчваха примирение, безсилие и умора. Той едва дишаше и лекарят му трябваше да слага огледало пред устата му, за да се увери, че още не е умрял. Но изведнъж нещо се промени в погледа, зениците започнаха да се разширяват, светлите ириси се стопяваха и белотата им се изгуби в черните контури. Пред очите на всички присъстващи светлината в погледа на Сула угасна и черните му зеници останаха да се взират като в недоумение.
Луций Тукций се наведе и затвори очите му, Метробий сложи за всеки случай две монети върху тях, за да не отворят, а Лукул пъхна сребърния денарий в устата на покойника, за да има с какво да плати на лодкаря Харон.
— Умря след мъки — отбеляза Лукул, без да дава воля на мъката си.
Метробий заплака.
— Всичко, което постигна Луций Корнелий, е било с мъки. Не би могъл да умре безболезнено.
— Ще отнеса тялото му в Рим, където ще уредим държавно погребение.
— Той би се радвал. При условие, че бъде кремиран.
— Ще бъде кремиран.
Обезумял от мъка, Метробий тръгна да търси Валерия, която не бе намерила достатъчно сили да стои до самия край.
— Всичко свърши — съобщи й той.
— Аз го обичах — отвърна му тя тихо, сякаш се срамуваше. — Знам, че цял Рим говори как съм се омъжила заради парите и властта му, за да осигуря нови почести на фамилията си. Но той беше велик човек, а и винаги се е държал добре с мен. Аз го обичах, Метробий! Наистина го обичах!
— Вярвам ти.
Той седна до нея, хвана я за ръката и започна замислено да я гали.
— Какво ще правиш сега? — попита тя.
Метробий се сепна, погледна бялата й, изящна ръка — с дългите пръсти. Като че ли напомняше за ръцете на Сула. Е, след като и двамата са патриции…
— Ще замина.
— След погребението?
— Не, не мога да присъствам там. Представяш ли си как ще ме посрещне Лукул, ако се наредя сред опечалените?
— Но Лукул знае какво си представлявал за Луций Корнелий!
— Това ще бъде държавно погребение, Валерия. То трябва да мине тържествено, без нередности. Какво ще търси един гръцки актьор в тази среда? — Метробий вдигна рамене. Стига толкова злост. — В интерес на истината не мисля, е самият Луций Корнелий би желал да ме види сред опечалените. Колкото до Лукул, той е високопоставен аристократ. Това, което се случваше в Мизен през последните месеци, му позволи да задоволи някои от не дотам аристократичните си страсти към малките момиченца. — Болка се изписа на мургавото му лице. — Сула беше порочен, но поне не прекаляваше с пороците! Позволяваше всичко на Лукул, но сам никога не би сторил такова нещо!
— И къде ще отидеш?