— В Киренайка. Позлатеният заден двор на света.
— Кога тръгваш?
— Още тази вечер. Веднага щом Лукул замине за Рим тялото на Сула и къщата се успокои.
— Как ще стигнеш до Киренайка?
— През Путеоли. Сега е пролет. Ще има кораби за Африка, за Хадрумет. Оттам ще си наема транспорт.
— Можеш ли да си го позволиш?
— О, да, Сула не ме е споменал в завещанието си, но ми е давал много. Той беше странен човек в това отношение. Изключително стиснат, но не и с хората, които обичаше. Най-тъжното е точно това: че дори пред смъртта той продължаваше да се съмнява в способността си да обича. — Метробий вдигна поглед към лицето й и мрачният му поглед издаде, че го налягат по-тревожни мисли. — Ами ти, Валерия? Ти какво ще правиш?
— Ще се прибера в Рим. Щом погребението свърши, ще се завърна в къщата на брат си.
— Това — възрази й Метробий — може да се окаже лоша идея. Имам по-добро предложение.
Тя го изгледа с дълбоко недоумение.
— Какво?
— Ела с мен в Киренайка. Ще родиш детето и ще ме обявиш за баща. Който и да е истинският баща, за мене е без значение. Просто ми мина през ума, че Лукул също беше онази вечер, при това знае не по-зле от мен, че Сула не може да е бащата. Мисля, че в Рим те чакат големи беди, Валерия. Лукул ще те издаде. Така ще те дискредитира, а на него това му е нужно. От всички, които бяха тук през последните месеци, само ти си от висшето общество, следователно само ти ще можеш да свидетелстваш за неговите извратени вкусове.
— Богове!
— Трябва да дойдеш с мен.
— Но няма да ме пуснат!
— Няма и да научат. Ще съобщя на Лукул, че се чувстваш много зле и няма да можеш да пътуваш с траурния кортеж. Ще обещая, че ще те пратя преди самото погребение. Лукул в момента е твърде зает и няма да се сети отсега да мисли за собственото си деликатно положение. Затова ако ще бягаш, сега му е времето.
— Прав си. Той наистина ще ме издаде.
— Може дори да нареди да те убият.
— О, не!
— Ела с мен, Валерия. Щом Лукул тръгне за Рим, двамата с теб също си тръгваме. Никой няма да ни види. Никой дори няма да разбере какво точно се е случило с теб. — Той горчиво се усмихна. — В крайна сметка аз бях момчето на Сула, а ти, Валерия Месала, негова законна съпруга. Стоиш много над мен!
Но тя изобщо не смяташе, че стои над когото и да било. Още преди месеци се беше влюбила в Метробий, макар да разбираше, че той е неспособен да откликне на любовта й. Затова нямаше да му откаже.
— Ще дойда.
— Добре! Засега не мърдай оттук. Лукул изобщо не бива да те вижда. Събери малко багаж, но не повече, отколкото може да носи едно муле. Вземи само тъмни, най-обикновени дрехи и всички горни дрехи да бъдат с качулки. Трябва да приличаш на моята жена, не на вдовицата на Луций Корнелий Сула.
Той излезе от стаята. Валерия Месала остана сама да гадае какво крие бъдещето, което само за няколко минути се оказа съвсем различно от това, което цял живот беше предполагала. Валерия никога не си беше давала сметка каква опасност представлява за Лукул и знаеше, че има за какво да благодари на актьора. Да замине с него означаваше сама да се подложи на терзания, докато го гледа как се люби с други мъже, вместо да се люби с нея; но той щеше да приеме детето за свое и тя щеше да има семейство; а може би с времето съвместният живот щеше да накара любимия й и да обърне внимание на съпругата си. Да, това беше по-добро решение, отколкото никога повече да не го види! По-добро и от смъртта. Без да знае защо, тя винаги беше изпитвала страх от ледения и надменен Лукул. Сега разбираше истинската причина.
Стана от стола и започна да рови из множеството сандъци да намери някоя по-скромна роба. Пари нямаше, затова пък притежаваше скъпи бижута. Изглежда, Метробий имаше достатъчно пари, затова щеше да гледа на нейните бижута просто като на зестра.
Киренайка! Позлатеният заден двор на света. Звучеше прекрасно.
В сравнение с погребението на Сула някогашният му триумф изглеждаше скромен. Двеста и десет носилки се огъваха под огромните количества балсами и аромати, които жените на Рим доброволно бяха дарили за погребението на някогашния си любимец. И понеже тялото на покойника до такава степен се беше сгърчило и свило заради загубата на кръв, че не можеше да бъде изложено на показ няколко скулптори се бяха заели да изваят статуя на диктатора от канела и тамян. Статуята изобразяваше Сула легнал на собствения си ковчег, предшестван от един ликтор, и той направен от благоухания и подправки. Бяха построени множество сцени, на които се изобразяваха всички паметни деяния на Сула, като се изключат тайните му занимания през първите трийсет и три години от живота му. На една от платформите се представяха забележителните мигове след битката при Нола, когато непознат центурион връчваше венеца от трева на покойника; на друга Сула се беше надвесил над треперещия от страх Митридат, който подписваше договора от Дардан; на останалите диктаторът печелеше сражения, пишеше закони, залавяше Югурта, екзекутираше марианците на Карбон пред Колинската порта. Специална волска кола беше натоварена с повече от две хиляди златни венци, които му бяха връчвали градове и племена, царе и господари от цял свят. Предшествениците на покойника, облечени в черно, се возеха на черни колесници с позлатени ръбове, докато пухкавите близначета — петгодишните Фауст и Фауста — вървяха сред опечалените.